Веднага щом Каролайн, като позната на всички съпруга на местен политик, откри панаира, започна трескаво пазаруване и цялото множество беше обзето от въодушевление. Всички бяха видимо доволни и дори времето, което през по-голямата част от седмицата се беше задържало доста приятно, в този ден се беше подобрило дотолкова, че сякаш беше върнало лятото по средата на есента. Когато към средата на следобеда Елизабет се почувства малко поуморена и се прибра в къщата, намери Дарси на горния етаж, наблюдаващ сцената навън от един от прозорците в библиотеката, от който се откриваше живописна гледка към ливадите. Тя се присъедини към него, отбелязвайки, че така, от разстояние, суетящото се множество долу изглежда сякаш нарисувано на картина. Докато гледаха сновящите напред-назад фигури в далечината, те, развеселени, започнаха да се опитват да разпознават хората по походката или по облеклото. Каролайн лесно се забелязваше покрай дъщерите си, които притичваха от навес към навес; не беше трудно да се различат и Ричард и Касандра, която беше сложила една от любимите си шапки, обсипана с жълти рози, когато двамата излязоха изпод един навес, носейки две доста тежки кошници с ябълки към една сергия отсреща. Най-неочаквано Касандра се спъна и изпусна своята кошница, а цялото й съдържание се разпиля в тревата. Ричард се впусна да й помогне и загрижено заоглежда глезена и стъпалото й, за да се увери, че не се е наранила. Макар да не чуваха разговора им, Елизабет и Дарси не можеха да не се усмихнат, докато ги наблюдаваха — нямаше как да им убегнат неговата загриженост и нейните усмивки на благодарност. Когато събраха ябълките и продължиха, като този път Каси здраво се държеше за ръката на Ричард, Дарси небрежно попита:
— На колко години е Ричард?
— Малко след Коледа ще навърши двадесет и шест — отвърна Елизабет.
Повече не казаха нищо по този въпрос и след кратка почивка отново слязоха долу, където в светлината на късното следобедно слънце мястото на панаира бавно се опразваше, докато повечето хора товареха колите си и се отправяха към къщи.
По-късно Елизабет беше свидетел как дъщеря й убеди първо приятелките си, а после и братовчед си Ричард да се включат в танцовата забава, която вече беше започнала на ливадата.
— Ето един сърцат мъж — каза Фицуилям на Елизабет.
Мисис Гарднър, седнала до тях, се обади:
— Каси беше много заета цял ден и въпреки това никак не изглежда уморена. Всъщност изглежда по-жизнена и по-весела от всякога в тази хубава нова рокля.
Елизабет докосна ръката на леля си и попита:
— Не мислиш ли, мила лельо, че може да има специална причина да бъде така жизнена и весела?
Доловила познатата дяволитост в гласа на племенницата си, мисис Гарднър й хвърли бърз поглед, но не успя да отговори, тъй като дойде Уилям, който категорично беше отказал да танцува. Също както баща си, който на едно всеизвестно събитие в Меритън беше изненадал сър Уилям Лукас с лаконичната забележка: „Всеки дивак може да танцува“, Уилям приемаше танците за отегчителни и рядко танцуваше, освен ако нямаше някоя особено красива или забавна партньорка.
Когато слънцето се скри зад хълмовете, излезе хладен ветрец и напомни на всички, че всъщност е есен. Много хора дойдоха да благодарят на мистър и мисис Дарси за гостоприемството и за възможността да предложат това, което са произвели. Виждайки, че съпругата му изглежда вече доста уморена, мистър Гарднър предложи да тръгват, но не и преди да са благодарили на Елизабет и Дарси и на всички, които имаха заслуга за успешния ден.