Елизабет си спомни онзи ден преди двадесет години, когато Бингли, нетърпелив да направи предложение на Джейн, беше дошъл от Недърфийлд, докато почти всички в Лонгборн още спяха. Тогава се беше наложило да седи сам в салона, и горкият мистър Бенет беше изпаднал и много конфузно положение, докато дъщерите му на горния етаж се щураха насам-натам, бързайки да се облекат подобаващо за скъпия си, макар и подранил гост. Елизабет обаче се постара да успокои дъщеря си:
— Каси, миличка, баща ти е този, с когото Ричард с дошъл да се срещне. След това ще повикат и теб и трябва да бъдеш готова. Ще сляза да чуя хубавата вест преди закуска.
Каси не изглеждаше особено убедена, но по-късно Елизабет се оказа права, когато баща й я повика, за да им даде благословията си, след което от горния стаж слязоха и Елизабет и Уилям, за да пожелаят на щастливата двойка да бъде още по-щастлива.
На закуска, когато към тях се присъединиха семейство Бингли и семейството на Шарлот, всички единодушно решиха, че денят е твърде хубав, за да стоят затворени вътре. Годежът и приятното време бяха достатъчно основание за пикник и скоро бяха направени всички приготовления, а Ричард и Касандра решиха да отидат до Ламбтън, за да съобщят на семейство Гарднър добрата новина, след което заедно да се върнат за пикника в парка.
Когато следобед семейството се събра (а беше един от онези вълшебни есенни дни, когато златистата светлина се процежда през листата и създава приказна атмосфера), се възцари пълно щастие.
За Елизабет и Дарси годежът на дъщеря им и Ричард — синът на семейство Гарднър, които бяха най-скъпите и най-доверените им приятели, беше съюз, благословен от Бога. Елизабет не вярваше да има нещо, което може да развали този съвършен ден.
Приготвени бяха закуски, подходящи за случая и донесени на мястото за пикника и кошници. Елизабет беше избрала най-красивото място в парка — под сянката на стари дъбове и брястове, с изглед към потока, където бяха организирани много пикници, нито един от които обаче не е бил толкова специален, нито пък в толкова скъпа компания. Следобедът отминаваше лениво като след жътва, съвсем различен от напрегнатите летни дни. Много от гостите споделиха, че не могат да хапнат нито залък повече, други се унесоха в дрямка, а новосгодената двойка се отдалечи на тиха разходка из гората. Елизабет и Дарси се бяха отпуснали толкова удобно, че никак не им се ставаше още, Джонатан и Уилям обаче скоро се надигнаха и казаха, че тръгват към къщата, като смятат да вървят покрай потока, при което Едуард, синът на Каролайн, се присъедини към тих.
След известно време стана и Джейн, заедно с нея и Бингли, а след тях се размърдаха и останалите. Внезапен порив на вятъра грабна шала на Елизабет и я накара да потрепери, а наоколо й се посиниха ръждиви и кафяви дъбови листа. Помагайки й да се изправи, Дарси отбеляза:
— Това беше първият истински студен полъх за целия ден.
Загръщайки се, Каролайн се съгласи:
— Сякаш дойде краят на прекрасните ни есенни дни.
Тази забележка тя щеше да си припомня отново и отново много пъти по-късно. При следващия студен повей, при който към земята прошумоляха още листа, всички бяха готови да се прибират.
Когато наближиха къщата, вървящи на групи (за разлика от мисис Гарднър и Джейн, които се придвижваха с файтон), видяха Джонатан, застанал на алеята заедно с едно младо момче, не много по-голямо от Уилям. Нито Елизабет, нито Дарси можаха да го разпознаят. Малката Изабела Фицуилям обаче се досети:
— Това е онзи отвратителен Линди, мамо, баща му има ферма в Бейкуел, развъждат коне. Дай им само да се перчат.
— Какво ли може да иска… — учуди се Елизабет.
Изабела се обади отново:
— Яздят надолу по реката. Виждала съм ги там заедно. Сигурно е дошъл да се покаже с някой кон. Том, по-големият, е същински дивак — винаги обяздва конете покрай пътя и прескача през плетовете.
Все още недоумяваща, Елизабет се огледа за Уилям и се провикна към Джонатан:
— Джонатан, с теб ли е Уилям?
Преди той да успее да отговори обаче, младият Линди излезе напред и поясни вместо него:
— Уилям и Едуард препуснаха нагоре по гората, заедно с брат ми Том.
— Какво? — Елизабет не можеше да повярва.
— Какви коне яздят? — намеси се Дарси, а момчето отвърна наперено:
— Ми, наши, разбира се. Извели сме ги да се поразтичат. Те искаха да пояздят.
Чувайки думите му, Елизабет се хвърли към съпруга си.
— Уилям не язди непознати коне — не се чувства сигурно с тях и те стават нервни и плашливи — проплака тя.