Дошли бяха и много от приятелите на семейство Гарднър, а също и колегите на Фицуилям от политическите среди и църквата се изпълни с хора много преди д-р Грантли, пристигнал заедно с Джорджиана от Оксфорд, да започне службата. Джорджиана скърбеше не по-малко от брат си и сестра си — Уилям винаги беше имал специално място в сърцето й. Мъже и жени от съседните имения се бяха стекли в църковния двор в Пембърли, където почиваха няколко поколения от рода Дарси. Тук, в тяхното достолепно обкръжение, щяха да бъдат положени и двамата млади братовчеди, в присъствието на огромно множество опечалени.
Най-неочаквано, пътувала през целия предишен ден и през нощта, в двора на църквата беше пристигнала и Емили Гарднър. Елизабет и Дарси я видяха на излизане от църквата. Тя се спусна към тях и когато двете с Елизабет се прегърнаха, лицето й се сви от мъка.
— Емили, миличка Емили, кога пристигна? — промълви Елизабет, когато възвърна способността си да говори.
— Ричард ми изпрати бърза вест веднага след случилото се. Трябваше да дойда.
— Ами Пол?
— Той настоя да тръгна незабавно. Хората на семейство Касини ще се грижат за него, докато ме няма. Лизи, мила ми братовчедке, не зная какво да кажа — очите й се наляха със сълзи, които се застичаха по страните й. — Уилям и Едуард, прекрасните ни момчета, няма ги вече! Защо? Не спирам да си задавам този въпрос и не намирам отговор.
Дарси и Елизабет бяха трогнати от саможертвеното й пътуване — с карета през Италия, после с кораб до Доувър и с пощенска кола до Ламбтън, откъдето я беше взел Ричард и я беше докарал до църквата. Не беше мигнала и почти не беше слагала залък в устата си, докато стигне до странноприемницата, където трепетно беше чакала да дойдат за нея от Пембърли, копнееща да се срещне със сестра си и братовчедка си и да разбере как се е случило нещастието. Искаше да им даде утехата си, знаейки колко много ще се нуждаят от нея. Собствената й мъка, която тя понасяше в голяма степен сама, като се изключи постоянната подкрепа на брат й Ричард, я правеше способна да сподели тяхната скръб. Това, че продължаваше да живее с разяждащата болка, съпътстваща грижите за умиращия й съпруг, й даваше чувствителност, каквато Джейн, чийто живот беше милостиво пощаден от подобни страдания, нямаше как да познава, колкото и преизпълнено със сестринско съчувствие да беше нежното й сърце. Оказало се беше, че споделената мъка създава връзки, по-дълбоки от връзките, породени от споделено щастие, и когато вече не можеше да сдържа сълзите си, когато мислите и чувствата натежаваха твърде много и трябваше да се излеят навън, Елизабет започна все по-често да търси компанията на Емили — за да поседят една с друга, да поговорят или да поплачат заедно.
Много скоро между двете жени се разви близост, родена от взаимното им съпричастие, която надминаваше дори най-нежната връзка между Елизабет и сестра й. Независимо от голямата им обич и усилията на Джейн да утеши скърбящата си сестра, Елизабет трудно можеше да приеме това, че нейният живот е разтърсен из основи, докато този на Джейн продължавала бъде цялостен, сигурен и, както й се струваше, недокоснат от неописуемата мъка, която тя преживяваше. Неразумно и несправедливо, тя размишляваше над факта, че всичките деца на Джейн са добре и в безопасност, докато Уилям, нейният единствен син, е мъртъв. Елизабет не търсеше извинение за чувствата си — необяснимата загуба на неговия млад живот беше сломила сърцето й и беше оставила незаличима и на моменти непоносимо болезнена следа в нея.
Навремето всички можеха заедно да си спомнят за щастливото минало — и по-близко, и по-далечно, сега обаче Елизабет се беше ограничила само с щастливите спомени за Уилям, които можеше да сподели със съпруга си. Нямаше по-мил сред тях от спомена за една седмица в късното лято на 1833 г., когато почти всички от семейството, заедно с Каси, бяха заминали за Лондон, за да се сбогуват с Робърт. Тогава Дарси, Елизабет и Уилям бяха прекарали заедно няколко идилични дни, заети с риболов, езда, разходки из горите и пикници в Давдейл и Бръш Фарм. По време на тези незабравими дни помежду им се беше развила близост, която изключваше всякаква необходимост от друго присъствие. Дарси беше освободил възпитателя мистър Кларк за тази седмица, за да посети майка си. Нямаше нищо, което да попречи на общуването им. Сега Елизабет припомни на Емили една случка: