— Все още чувам смеха му, когато ми помагаше да премина през един поток в Давдейл и изведнъж най-неочаквано ме остави да се подхлъзна в плитчините, при което и краката, и фустата ми станаха целите мокри. Включи се дори и Дарси, развеселен от моето неудобство, но след като видя колко съм притеснена, Уилям се разкая най-искрено. Извини ми се, като ме обсипа с грижи и предложи да изсуши обувките ми. Докато достигнем горната част на потока, вече бях напълно изсъхнала, но продължавах да се преструвам. Когато разбра, той едва не ме хвърли в потока отново!
Припомняйки си случката, Елизабет се засмя, но после внезапно очите й се наляха със сълзи и тя замълча. Емили прегърна братовчедка си и я притисна към себе си.
— Знам как се чувстваш, мила Лизи. Понякога, откакто Пол е прикован на легло, отивам при сеньора Касини и си говорим за доброто старо време, а когато се разплача, както се случва почти винаги, тя ме прегръща по същия начин.
При напомнянето за агонията на братовчедка й Елизабет се натъжи още повече — почувства се неудобно, че беше пренебрегнала мъката на Емили, докато оплаква своята участ.
— Емили, съжалявам, каква съм егоистка да те карам да споделяш моята болка, когато ти самата носиш такова тежко бреме! Кажи ми как е Пол? Докторът дава ли някаква надежда?
Емили се усмихна и отговори с много тих глас:
— Решили сме да прекараме една много хубава Коледа тази година, защото според доктора тя ще бъде последната за Пол.
Елизабет беше изумена — при пълното съзнание за това, че съпругът й умира и всеки ден, прекаран далеч от него, е загубен ден от живота им заедно, Емили беше останала в Пембърли, за да й помага да се справи със загубата на Уилям. Не можеше да повярва, че подобна доброта е възможна и че тя самата я заслужава.
— Емили, мила, трябва незабавно да се върнеш обратно. Не можем да те задържаме тук, при положение че такава зловеща орисия е надвиснала над двама ви. Пол има нужда от теб — проплака тя, срамувайки се, че не е попитала по-рано.
Емили я увери, че е възнамерявала да тръгне в края на седмицата, но е изчаквала подходящ момент да им каже. После извади от джоба си едно писмо от Пол. Той пишеше, че се радва на добри грижи и изпращаше искрените си съболезнования и обич, като предлагаше Дарси и Елизабет да прекарат част от зимата в Италия, като „отседнат във вилата с изглед към реката — на няколко крачки от нас. Там е тихо и удобно и от края на лятото няма наематели.“
— Можете да отидете до Рим и до Флоренция — там има толкова хубави места, които да посетите, а и ще бъде много по-топло, отколкото в Англия — добави Емили насърчително.
Дарси и Елизабет вече бяха обсъждали евентуално пътуване за Коледа. В Пембърли нямаше да има празненства тази година. Предложението за Италия си струваше да се обмисли. На тръгване Емили горещо настоя да ги посетят, обещавайки им „спокойна и задушевна италианска Коледа“ и добавяйки, че Пол ще бъде истински щастлив да ги види отново. Последната забележка ги убеди, че трябва да заминат.
Две седмици по-късно, когато вечеряха заедно с Ричард и Каси, Елизабет отвори темата.
— Смятаме да заминем за Италия през декември — Емили и Пол ни поканиха. Ще наемем вила близо до техния дом и се надяваме да можем да посетим и Рим и Флоренция. Искате ли да дойдете с нас?
Ричард, който беше решил да пътува през ноември, но не искаше да оставя Касандра в такъв момент, с радост прие предложението. Но Каси, която смяташе, че след смъртта на брат й родителите й са се отчуждили от нея, тъй като в скръбта си често я пренебрегваха, не изглеждаше много сигурна. Смъртта на Уилям и Едуард в деня на годежа й с Ричард беше помрачила щастието й. И ако не беше Ричард, щеше да се чувства напълно сама в страданието си. Усетил колебанието й, Дарси се обади внимателно:
— Каси, знам, обърнахме ти гръб. Възползвахме се от вниманието на Ричард към теб и те оставихме да споделяш скръбта си с него, като отнехме Емили за себе си. Може би сме били твърде себични, но Каси, мила, Уилям беше част от всички нас и трябва да се опрем един на друг, за да преодолеем загубата му. С майка ти се нуждаем от вас с Ричард. Няма ли да дойдеш?
Тя се беше почувствала отхвърлена, наранена, че е останала настрани от тяхната скръб. Сега думите на баща й, изречени с такава кротост и искреност, бяха попаднали право в сърцето й. Поглеждайки към майка си, тя видя болката в очите й и единственото, което можа да направи, беше да ги прегърне и двамата и да обещае: