— Разбира се, че ще дойда. И двамата ще дойдем с вас. Ричард знае, че Пол една ли ще има друга Коледа — Еми му каза наскоро.
Ричард се съгласи.
— Трябва да заминем, дължим го както на Пол и на Емили, така и на самите себе си — допълни той, изтъквайки, че Емили не се е поколебала, когато е получила вестта за смъртта на Уилям и Едуард, и с благословията на Пол е тръгнала за Пембърли, за да бъде до близките си в скръбта им. — Сега, заради Пол, ние трябва да й помогнем да понесе тежкото бреме, което й е отредено за идната година.
След думите му никой вече не се съмняваше, че трябва да заминат.
Така и направиха, като отпътуваха две седмици преди Коледа, избирайки Италия пред мразовитата Англия. За първи път, откакто някога беше посетила Пембърли и след това се беше завърнала като негова млада господарка, Елизабет напускаше имението, без да се обърне назад. Години наред, когато заминаваше някъде, тя не пропускаше да погледне за последно към къщата, която беше обикнала, преди да се скрие от погледа й зад завоя. Този път просто искаше да напусне мястото, което пазеше толкова много спомени за нейното прекрасно и мило мъртво момче. В Пембърли вече нищо никога нямаше да бъде същото.
В Италия бяха посрещнати от Емили и Пол с много топлота и сърдечност. Италианските им съседи — голямо и дружелюбно семейство, веднага дойдоха да ги приветстват с добре дошли.
Вилата, която наеха, се отличаваше с живописен изглед и чудесни условия, имаха на разположение двама домакини, които щяха да отговарят за прехраната и удобството им. Гостоприемни и внимателни, те обградиха гостите си с топлота и уют. Елизабет беше много щастлива, че са дошли.
Въпреки забележителните образци на културата и изкуството в Рим, по-голямата част от времето им през първите две седмици беше посветена на Емили и Пол. Пол изглеждаше значително по-укрепнал, отколкото беше видът му в Англия, и им трябваха усилия да си припомнят предупреждението на Ричард за коварството на тази болест и това, което Емили им беше казала в Пембърли.
След Коледа, която всеки беше посрещнал с бремето на собствената си мъка, те решиха да последват съвета на Пол и да попътуват из Италия. Дарси и Ричард бяха идвали в Европа и преди, но нито Елизабет, нито Касандра бяха напускали Англия досега. Ето защо споделянето на неповторимите италиански съкровища с тях носеше особено очарование. През зимата не беше прието да се правят туристически обиколки и благодарение на това те можеха безпрепятствено да достигнат до места, които през лятото биха били изпълнени с хора. Като се връщаха от време на време във вилата си, за да бъдат близо до Пол и Емили, те предприемаха кратки пътувания накъдето пожелаеха, склонни да сменят посоката всеки път, щом се натъкнеха на нещо особено интересно.
И въпреки това писмото на Елизабет до Джейн беше изпълнено не толкова с разкази за големите паметници и античната архитектура на Рим, а за спокойствието и приятните мигове, споделени с Емили и Пол, и за любезността на милата сеньора Касини и нейното семейство.
Приемайки, че сестра й се нуждае от известно обяснение, тя пишеше:
„Мила ми Джейн,
Ако се питаш защо не ти пиша надълго и нашироко за божествено красивите картини на Да Винчи и фрески на Рафаело и Микеланджело, то е защото съм наясно, че тези прекрасни произведения на изкуството имат живот, по-дълъг от този на хората около нас. Гледам Пол, чиито край неизбежно наближава, докато Емили безропотно посвещава дните си на грижите, които полага за него, и си мисля за нашия Уилям и за Едуард — напуснали ни без време, преди да можем да ги опознаем и обичаме достатъчно — и не мога да почувствам истинско вълнение пред голямото изкуство, което със сигурност ще надживее всички ни. При все това всички ми казват, че Флоренция непременно трябва да бъде посетена, ето защо следващата седмица заминаваме за там. Ще завърша това писмо, когато пристигнем, и ще ти разкажа за всичките й съкровища.“
Продължението на писмото обаче не разказваше за шедьоврите на Флоренция, а съобщаваше тъжната вест за внезапното и неочаквано влошаване на здравето на Пол.
„След като ти писах горните редове, мила Джейн, прекарахме няколко дена във Флоренция, която наистина е толкова великолепна, че трябва да запазя усещането си, докато се видим, защото се случи нещо, което ангажира цялото ни време и внимание.
Когато се завърнахме от Флоренция, намерихме Емили много разтревожена, тъй като Пол беше развил треска. Италианският му лекар е озадачен, Ричард също не може да намери обяснение. Пол няма симптомите на пациент, чието заболяване се е влошило. Изглежда силен и в добро настроение и Ричард иска да извика лекар от Рим, който също да даде мнението си, но, мила ми сестрице, признавам, че аз лично не храня големи надежди. Пол е обезпокоително блед. Емили се успокоява с това, че е весел и че се храни добре. И вярва, че успешно се бори с болестта. Иска ми се да се съглася с нея, но трудно мога да го направя, независимо че самият пациент продължава да няма оплаквания и да бъде оптимистично настроен. Дарси споделя мнението ми и реши да удължим престоя си тук с още един месец, за да бъдем до Емили, ако има нужда от нас. Което означава, че ще се приберем у дома най-рано през март. Толкова ми се иска отново да бъдем заедно, мила сестрице! Моля те да ми простиш за това толкова кратко и неудовлетворително писмо. Обещавам ти да се реванширам, когато се върнем в Англия и когато остана за известно време при вас, преди да се върна в Пембърли. Бог да бъде с теб!