Когато дойде време Ричард да се връща в Англия, за да започне работа в болницата в Дарби, Елизабет не пожела да остави Емили, а Касандра реши да остане с родителите си. Сякаш се страхуваха, че тръгнат ли си, повече няма да видят Пол. Неизменната му признателност за присъствието им и за всеотдайните грижи на Емили беше болезнено трогателна. Няколко седмици по-късно, с разцъфването на първите пролетни цветове, всеки от които носеше зародиш на нов живот, Пол Антоан издъхна спокойно в съня си. Емили разбра рано сутринта и повика сеньора Касини, която изпрати най-голямото си момче да извести Дарси и Елизабет.
Докато дойдат, сеньора Касини и Емили вече бяха приготвили тялото и бяха повикали свещеника, доктора и погребалния агент. С малко помощ от страна на съседите за италианския език, Емили успя да организира всичко около погребението и разпределянето на вещите на Пол след това.
След погребението, на което дойде само една от сестрите му, беше прочетено завещанието — той оставяше всичко на обичната си съпруга — имот във Франция с овощна градина и къща, както и значителна сума, като беше поставил само едно условие — да дари достатъчно средства за лечебницата на Ричард в Литълфорд, за да бъде построено детско отделение в памет на Едуард и Уилям. Сега Емили можа да си обясни защо през последната седмица той толкова беше настоявал да се срещне с адвоката от Анцио.
Елизабет, която се чувстваше задължена на Емили за подкрепата й след смъртта на Уилям, беше изключително благодарна, че може да бъде до нея сега. Казваше си, че има много да учи от братовчедка си — овладяна и спокойна, съсредоточена в задачите си по подготовката на заминаването им за Англия — и беше споделила тези мисли с Дарси и Касандра. Дарси обаче беше наясно, че тук не става въпрос за научаване. Както обясни на Каси:
— Разликата е в приемането, Каси. Емили знаеше за болестта на Пол от самото начало. Просто я беше приела. О, да, сигурно се е надявала и се е молела да се случи чудо, но Ричард й беше казал истината. Когато реши да се омъжи за него, тя тръгна към олтара заедно с това приемане — обичаше го и се грижеше за него, но знаеше, че няма да е за дълго и много скоро всичко ще свърши.
Той се стараеше да не звучи така, сякаш я поучава, но тя беше достатъчно заинтригувана, че да слуша внимателно.
— С майка ти е различно. Когато се роди Уилям, за нея той беше мечтаният син. Беше здрав и жизнен и тя никога не беше и помисляла за смъртта му, най-малко пък на такава крехка възраст — той трябваше да порасне и да бъде нейният герой. Така и не можа да проумее тази ненавременна, жестока, безсмислена смърт. Така и не успя да си отговори на въпроса защо в онази нощ трябваше да пострада именно той.
— Все още ли изпада в пристъпи на гняв срещу тази несправедливост? — попита Каси и баща й кимна.
— Да, понякога, когато й става твърде тежко и аз не мога да й дам отговор.
Дарси се надяваше, че завръщането им в Англия заедно с Емили ще помогне на всички, и особено на Елизабет, да приемат, че колкото и да е тежко, Уилям вече го няма. Тя отчаяно отказваше да се примири с невидимите сили, които бяха отредили Уилям и Едуард да загинат в онази нощ. Въпросите й бяха винаги едни и същи: „Защо Уилям и Едуард? Защо не Том Линди, този безразсъден натрапник, който причини това нещастие, който се появи с жалките си плашливи коне и ги подмами като някой средновековен изкусител от невинния семеен пикник към смъртта? Какво право има той да бъде жив, когато нашият мил, невинен Уилям и скъпият ни малък Едуард са мъртви?“ Това бяха въпроси, на които Дарси не можеше да отговори. Нито се осмеляваше да я утешава с безсмислени банални думи.