На Джорджиана й се искаше да има нещо ново, различно от втръсналите на всички познати игри, а пък не на всички деца можеше да се има доверие с фойерверките.
— Те могат ли да пеят? — попита Елизабет неочаквано.
Джейн и Джорджиана, доста озадачени, в един глас възкликнаха:
— Да пеят ли?
— Ами да — поясни Елизабет. — Все пак нали е Коледа — могат да пеят коледни песни.
— О, Лизи — ахна Джорджиана, — каква прекрасна идея!
— Чудесна идея, Лизи, но как ще ги научат? — попита Джейн.
— Ще трябва да ги съберем заедно и да порепетираме.
— Имаш предвид като хор ли?
— Да, точно така, детски хор — каза Лизи. — Детският хор на Пембърли.
Джейн и Джорджиана бяха очаровани и незабавно се въодушевиха. Мисис Ренълдс, която влезе да попита искат ли чай, беше помолена да даде имената на децата, които могат да бъдат научени да пеят коледни песни. Малко объркана и неуверена отначало, скоро се ориентира и предложи около двадесет имена. До завръщането на господата доста от работата вече беше свършена. На тях не им се вярваше особено, че един такъв детски хор може да се научи да пее коледни песни за по-малко от десет дена, но бяха готови да помогнат на дамите да опитат. От този момент насетне музикалният салон и прилежащата към него дневна се оживиха до неузнаваемост от приготовленията за подготовката на Детския хор на Пембърли, която взе превес над всичко останало. Дарси беше особено доволен да види как добре Джорджиана се разбираше с Джейн и Елизабет.
Хората от прислугата, чиито деца щяха да бъдат обучавани да пеят, бяха толкова доволни, че се чудеха как да бъдат полезни — много от тях оставаха, след като привършеха работата си, за да помагат с костюмите и украсата. Трябваше да бъде направена сцена в единия край на голямата стая, която винаги беше ползвана за празника. Бингли надзираваше дърводелците, докато мистър Дарси се беше заел с прекарването на децата. На тях, изглежда, им харесваше да пеят, но малцина, с изключение на едно младо момче с висок мек глас, някога бяха пели в хор. Елизабет свиреше, а Джорджиана пееше заедно с тях, докато Джейн ги гощаваше с чай и джинджифилови хлебчета — специалитета на готвача. Работата не беше никак лека и Елизабет доста често се питаше какво я беше накарало да даде предложението за хора! По-късно те щяха да се държат и да пеят като ангелчета и тя щеше да се убеди, че всичко си е струвало. Посред приготовленията от странноприемницата в Ламбтън дойде съобщение, че семейство Гарднър са пристигнали заедно с Мери и Кити и ще пътуват към Пембърли на следващия ден. Новината, която Дарси прошепна на Елизабет в разгара на репетициите, веднага повдигна духа й, защото щеше да има още няколко помощници и още няколко чудесни гласа сред тях. А това щеше да внесе значителна промяна в техния малък хор.
Когато на следващата сутрин Елизабет и Джейн слязоха за закуска, от облаците, които през целия изминал ден заплашваха със снеговалеж, нямаше и следа — силният вятър през нощта ги беше разсеял. Градинарите бяха навън отрано и разчистваха нападалите листа и изпотрошените клони, пръснати из целия парк. Бледото слънце плахо надничаше над хоризонта.
Дарси и Бингли се върнаха от сутрешната си езда и мисис Ренълдс незабавно донесе току-що приготвен топъл чай и топла храна за господата, които идваха премръзнали отвън. Специалното внимание, което прислугата оказваше на мъжете в семейството тук, вече беше направило впечатление на Джейн и Лизи и те си бяха говорили за него. Израснали в къща, пълна с жени, където баща им прекарваше не малко време в старание да стои настрана от женското им царство, те намираха ситуацията в Пембърли за доста забавна. Според Джейн обяснението беше в това, че мисис Ренълдс бе поела грижата за децата след смъртта на майка им. Лизи пък приемаше, че причината е във взаимната им зависимост едни от други, което трябваше да означава, че хората от прислугата приемат изключителното внимание към прекрасния си господар и сестра му за свой дълг, а господарят им и сестра му едва ли могат да си представят как биха живели без тях.
— О, Лизи — възразила беше Джейн, — мисля, че си твърде сурова. А пък и не виждам нищо лошо в това.
— Аз също, но трябва да признаеш, че такава връзка се крепи на взаимно доверие и то силно ги сплотява. Което едва ли е възможно в Лонгборн, не мислиш ли?