— Неувереност ли долавям? — загатна Елизабет, чувствителна към всеки нюанс в гласа на сестра си.
Джейн веднага понечи да се защити:
— Не, Лизи, не бива да мислиш така. И Бингли, и особено Джонатан много харесват двамата братя, само дето аз винаги съм предпочитала мистър Джеймс Уилсън — вероятно защото ми напомня на Бингли. От години не бях виждала толкова мил младеж. Той е чувствителен и ведър, без следа от нахалство или надменност. От онова лято, когато мистър Бингли дойде за първи път в Пембърли, не съм срещала толкова приятен, скромен и очарователен млад мъж като мистър Джеймс Уилсън — подчерта тя и не остави никакво съмнение у сестра си, че Ема беше избрала неподходящия мистър Уилсън, поне според мнението на майка й.
Сравняването на мистър Джеймс Уилсън с обичния и Бингли беше възможно най-високата оценка.
— А мистър Дейвид Уилсън? Не е ли и той също толкова приятен и възпитан? — настоя Елизабет.
— Разбира се, а също така и интелигентен и красив, което е в негова полза. Но аз повече си харесвам Джеймс. Все пак това е изборът на Ема и тя обича своя мистър Уилсън, така че, Лизи, трябва да бъда доволна.
Когато мистър Дарси дойде, придружен от Бингли, след като беше пътувал да нагледа делата си, той с радост установи, че Елизабет и Джейн са възвърнали близостта помежду си. Взаимната им привързаност винаги е била в основата на отношенията им. Той знаеше, че те черпят сила и обич една от друга и се беше притеснявал дали Елизабет ще може да се съвземе, ако не успее да възстанови тази съкровена връзка. От своя страна, колкото и трудно да му е било да се бори със своята собствена мъка и същевременно да бъде до Каролайн и Фицуилям в тяхната, Дарси беше положил всички усилия да даде опора на съпругата си с личния си пример. Съпричастието и всеотдайността му й бяха вдъхнали сила да надмогне непоносимата мъка от загубата на Уилям и усещането, че е ограбена и опустошена. Макар да не беше лесно, той беше намерил начин да я довежда до по-спокойно състояние, в което можеше по-лесно да бъде утешавана.
До момента, в който Елизабет беше готова да се завърне у дома, Емили беше възобновила отношения си с родителите си и със сестра си Каролайн. Решила беше да остане в Пембърли и да помага на Ричард за лечебницата в Литълфорд. Предстоеше още много работа — да се намерят средства, да се подсигури оборудване и обзавеждане, да се назначи персонал. Възвръщаше се и интересът на Елизабет към проблемите на общината, които дълго бяха съставлявали основна част от живота й в Пембърли. Ричард беше много благодарен за помощта й. Подкрепата на господарката на Пембърли беше гаранция за успех на всяко благородно начинание. Лечебницата в Литълфорд се нуждаеше от нейното покровителство и тя на драго сърце се съгласи да бъде неин патрон. Междувременно Каролайн и Ребека работеха за създаването на местна библиотека и търсеха гласност във вестниците и на общинските събрания. Нуждата на младите жени от достъп до добри четива и образование беше една от основните теми в творчеството на станалата известна авторка Мариан Лорънс. Емили не се нуждаеше от убеждаване да се присъедини към тези каузи.
Сватбата на Ема Бингли през есента на 1835 г. — месец преди да се навърши година от смъртта на братовчед й, беше първото празнично събитие, на което Дарси и Елизабет присъстваха след трагедията. Младата двойка беше заобиколена от множество приятели от Лондон и техният престиж даде на мистър и мисис Дарси възможност по изключение да останат встрани от всеобщото внимание. Уилям ужасно им липсваше и всичко, което желаеха, беше да се дистанцират от празничното настроение. Никога нямаше да се отърсят от тези болезнени чувства. С времето щяха да се научат да живеят с тях, но сега беше още рано.
Тази зима се случи още едно, донякъде очаквано, тъжно събитие — мистър Бенет, който така и не можа да приеме ненавременната смърт на обичния си внук, внезапно загуби желание за живот и кротко издъхна в съня си. Това беше жесток удар за всички, най-вече за Джейн и Елизабет, но също така и за Дарси, който изключително много уважаваше своя тъст, чието остро чувство за хумор винаги беше в готовност да атакува недъзите на обществото. Обикнал библиотеката на Пембърли и самото имение, той беше прекарал много лета там и между него и зет му се беше развила сърдечна близост.
Само Елизабет знаеше колко болезнена е тази липса за Дарси, когото беше намерила в библиотеката да разгръща десетките познати книги, които баща й беше обичал да чете, и да се спира на онези от тях, из страниците на които се натъкваше на кратки бележки, нахвърляни с неговия почерк.