Отвърна нежно на загрижеността и на решимостта му да й помогне, но не скри желанието си:
— Не искам да бягам от спомените, което ни заобикалят в Пембърли, любов моя. Там е домът ни, там беше домът на Уилям, който той обичаше. Виждам го навсякъде — в парка, край реката, където ходеше да язди, виждам го из цялата къща. В съзнанието ми постоянно звучи музиката, която свиреше. Една неделна сутрин влязох отвън и чух из къщата да се носи Моцартовата соната, която упражняваше в деня преди бала — същата онази част, която беше обещал да ни изсвири. Завтекох се към музикалния салон, но, разбира се, музиката идваше от ума ми или може би от сърцето ми — откъдето и да е било обаче, тя винаги ще бъде с мен. Знам, че ще нося със себе си спомените за Уилям, където и да отида, но никога няма да обърна гръб на Пембърли. Там е домът ни и там трябва да се върнем.
Дарси поясни, че само се е надявал да й предложи място, където да може да лекува болезнените рани, които измъчваха и него самия. Тя се усмихна и го увери, че вече е започнала да ги лекува, благодарение на помощта му, а също така и на помощта на Джейн, Емили, Джени и всичките й скъпи приятели.
— И недей да мислиш, мили, че в скръбта си не съм забелязала твоята мъка или че съм била толкова безчувствена, че да вярвам, че само аз страдам ден и нощ. Знам колко много означава Пембърли за теб. Колко много усилия положи за изграждането на общината там. Искам да бъда до теб. Толкова се радвах на тези спокойни и безгрижни седмици на това прекрасно място, благодаря ти от все сърце, че ме доведе тук и че можах да се откъсна от всичко, но все пак искам да си ида у дома.
Дарси й отвърна с нежност и благодарност, притегляйки я в прегръдка към себе си.
Тогава Елизабет му показа писмото си до Джейн, което гласеше:
„Това е без съмнение най-красивата, най-очарователната част на Англия и аз копнея да прекараме всички заедно едно възхитително лято тук — убедена съм, че и на теб, и на Бингли много ще ви хареса. Ще говоря с Дарси и ако собствениците са склонни да ни предоставят фермата и следващото лято, ще дойдем заедно. Може би след сватбата на твоя Джонатан и Амелия-Джейн ще настане време да се оттеглим от шумотевицата и многото хора и да прекараме останалата част от сезона тук, защото, мила Джейн, това място е истински земен рай.“
Дарси се усмихна и каза:
— Чудесна идея, мила! Веднага ще се поинтересувам какво може да се направи.
Както беше настояла Елизабет, те се върнаха в Пембърли, а в късната есен им се роди син. Нарекоха го Джулиан Пол и Емили стана негова горда кръстница. Радостта на двамата родители беше споделена едва ли не от цялата област. Всички, които познаваха семейството, най-искрено им бяха съчувствали за загубата и се бяха надявали да ги видят възвърнали си поне част от щастието, което си беше заминало заедно с Уилям в онази ужасяваща нощ. Като едно от големите имения в графството, Пембърли винаги е било център на благоденствието в областта. Просперитетът на него и на господарите му означаваше просперитет и на мъжете, жените и децата от околните ферми, енории и селища. Елизабет, вече на четиридесет години, беше изключително благодарна за това дете; младата й братовчедка Каролайн, която през лятото се беше сдобила с дъщеря, още копнееше за син, който да смекчи болката от загубата на Едуард. Елизабет знаеше, че нищо, нито дори това малко момченце, не можеше да смекчи нейната болка. Споменът за Уилям беше твърде ярък. За разлика от него, Джулиан беше тъмен като баща си, но пък имаше слънчевата усмивка и ведрия нрав на майка си. С неговото раждане се върна коледната радост. За първи път след смъртта на Уилям имаше истински повод за празнуване.
Мисис Гарднър, която дойде заедно с Джейн да види Елизабет и сина й, донесе новината за пристигането на Джеймс Кортни, ученият от Оксфорд, който преди няколко години беше работил в библиотеката на Пембърли, а сега беше одобрен за свещеник в Кимптън. Завършил теоложките си изследвания и ръкоположен в духовен сан, той беше кандидатствал за поста пред мистър Дарси с препоръки от д-р Грантли и беше приет.
Елизабет знаеше за назначаването му, но не беше разбрала, че вече е пристигнал.
— Всички се радват, че отново ще бъде сред нас. Беше толкова деен и усърден младеж, докато правеше изследването. Работеше толкова всеотдайно в училището, че Каролайн беше решила, че трябва да се върне като учител — каза мисис Гарднър, добавяйки, че Емили много го е харесала.
Джейн добави, че мисис Гарднър вече е решила непременно да покани преподобния Джеймс Кортни на коледната вечеря в Оукли, за да се запознае с останалите от семейството. По-скоро усетила, отколкото разбрала, че има замислен план, Елизабет предупреди: