— Господарят каза, че мистър Бенет ще ги хареса, госпожо — обясни мисис Ренълдс и когато Лизи попита откъде са взети, беше изненадана от отговора:
— От кабинета на бащата на мистър Дарси.
Удовлетворението на Елизабет беше ясно изписано на лицето й, когато мисис Ренълдс я поведе надолу по коридора и през главното фоайе към група стаи, включващи средно голяма спалня със собствена тоалетна стая в съседство и една малка дневна, обзаведена отново със собствено писалище и шкаф за книги.
— Господарят нареди да приготвим тези стаи, за мистър Бенет, госпожо, но настоя да ви питам дали ги одобрявате и дали има нещо друго, което искате да бъде направено.
Лизи се беше просълзила, виждайки стаите и беше толкова впечатлена от щедростта и любезността на съпруга си, че не можа да ги скрие от мисис Ренълдс. Икономката каза кротко и с разбиране:
— Това е съвсем естествено за господаря, госпожо — както ще разберете, той е изключително гостоприемен и без да пести усилия, се стреми към най-доброто за приятелите си. Той каза, че мистър Бенет е образован и начетен човек, който предпочита спокойна атмосфера, госпожо. Така че това беше подходящата стая за него, а пък е и съвсем близо до Библиотеката.
Елизабет се съгласи:
— Прав е, библиотеката е любимата стая на баща ми.
Мисис Ренълдс се усмихна.
— И мистър Дарси така каза, госпожо. Той е много прозорлив.
Елизабет си спомни за мнението на баща й за Дарси — мнение, в голяма степен подхранено от собственото й невежество и предубеденост, и от очите й бликнаха сълзи и се застичаха по страните й, но звукът от приближаващи стъпки — познатите стъпки на мистър Дарси — я накараха да се овладее.
Мисис Ренълдс се дръпна в коридора, когато Дарси влезе в стаята и виждайки Елизабет, каза:
— Ето къде си била, мила, къде ли не те търсих!
— Току-що показвах на мисис Дарси стаите, които сме приготвили за мистър Бенет, сър — обясни мисис Ренълдс и когато Дарси се обърна да й благодари, се оттегли, оставяйки ги насаме.
Той веднага попита:
— Какво ще кажеш, Лизи? Харесват ли ти?
Гореше от нетърпение да получи одобрението й — точно както миналото лято, когато се бяха срещнали за първи път в Пембърли. Но виждайки сълзите й, веднага се притесни:
— Милата ми, не си ли доволна? Пропуснали ли сме нещо?
— О, не, не, съвсем не. Толкова мило от твоя страна, че си положил всичките тези усилия! — каза тя, но щом той хвана ръцете й, се разрида и трябваше да бъде успокоена.
— Нали ти харесва? — толкова му се искаше да я направи щастлива.
— Разбира се, че ми харесва, прекрасно е. Татко ще бъде очарован от библиотеката и от тази възхитителна стая.
— Така и исках да бъде и се надявах ти също да си съгласна. Имам чувството, че баща ти е превърнал библиотеката си в убежище от несгодите на домашното ежедневие и реших, че ще се радва на подобна атмосфера и тук. Ако има нужда от компания, трябва само да слезе по стълбите и ще се озове пред голямата всекидневна.
Елизабет вече се беше окопитила и се усмихваше на старанието му да я убеди.
— Скъпи, разбира се, че ще му хареса, точно по неговия вкус е. Както знаеш, баща ми не е от най-общителните хора — обича книгите си и собствената си компания. Трябва да ти благодаря от цялото си сърце за това, че си загрижен да се чувства добре.
Вечерта Елизабет завърши писмото си до мисис Гарднър. Писа й за приготовленията, които мистър Дарси беше направил за гостуването на баща й.
„За разлика от чичо, с който, както си спомняш, Дарси се сприятели лесно още от първата им среща, с татко му беше трудно да се сближи, а ужасната история с Лидия и Уикъм само утежни положението.
Дарси, който е много грижовен брат, приема ролята си на защитник много сериозно и тъй като е изключително внимателен към малката си сестра, не можеше да разбере небрежното отношение на родителите ми към поведението на Лидия. Сега обаче толкова се е променил, така му се иска да поправи и най-малката вреда, която може да е нанесъл, че е мил и щедър до крайност. Имам чувството, че съм най-щастливото създание на света, мила лельо, кажи, познаваш ли друга като мен?“