Всичко наоколо беше ново и интересно за нея — имаше толкова възхитителни неща да се видят. Дарси беше чудесен учител, а пък Елизабет беше любознателна. Това беше толкова удовлетворяващо и вълнуващо преживяване за нея. Търпението, с което съпругът й отговаряше на всичките й въпроси, я очароваше и обезоръжаваше и тя с удивление осъзнаваше колко й харесва да бъде зависима от него.
Когато късно следобед пристигнаха на уреченото място, Елизабет беше капнала от умора, затова Дарси, с безгранично внимание към нея, настоя тя да се качи направо в стаята им, докато той донесе багажа. В следващия половин час тя не само беше настанена в просторен и удобен апартамент с изглед към реката, далеч от оживлението на Бристол, но и една приветлива млада жена и се представи, предлагайки й услугите си като камериерка. Малко по-късно дойде Дарси, а с него се появи прислужник, който носеше поднос със студено месо, сирене, хляб и плодове за пътниците, както и вино и голяма кана с ободряващ чай.
И за да бъде щастието й пълно, Дарси държеше писмо от Джейн, което беше пристигнало в „Ричмънд Теръс“ преди тях. Елизабет нададе радостен вик и в прилив на силни чувства скочи да прегърне съпруга си, което доста го изненада, но и го зарадва — той беше напълно непривикнал към такива явни прояви на привързаност. За Лизи обаче и най-бурният израз на благодарност изглеждаше недостатъчен в сравнение с вниманието и щастието, които той й даряваше.
Както писа на сестра си Джейн по-късно:
„Не бих могла да желая нищо повече, с изключение може би на това да споделя удоволствието си с теб, мила ми Джейн, което и правя сега.“
След като се нахраниха, Дарси излезе да се поразходи из търговската част, като настоя съпругата му да остане да си почине. Елизабет въобще и не помисли да му възрази. Удобно сгушена върху канапето в затоплената от камината стая, в която влизаше приятният полъх на есенния бриз, тя отвори писмото на Джейн. Точно както беше очаквала, то преливаше от щастие, загриженост и съпружеска любов. Джейн с мъка беше търсила подходящите думи да предаде на сестра си насладата от всички свои нови изживявания. Бракът й, вълненията, предлагани от живота в Лондон с неговите балове, приеми и препълнени магазини, изобилието от нови места и хора — всичко това я беше оставило почти без дъх. Едва ли не с облекчение тя съобщаваше на Лизи, че ще прекарат една седмица извън Лондон — в Мейдънхед, по покана на приятели на Бингли.
„О, Лизи, трябва да ти призная, че и двамата очакваме пътуването с нетърпение, най-вече заради спокойствието и тишината. Били сме насаме толкова малко време, тъй като винаги сме заобиколени от любезни приятели, които настояват да вечеряме или да идем на бал заедно с тях. Те всички са много мили и изключително очарователни, но вече се уморих от всичко това и копнея да се сгуша на дивана и да помечтая как двете с тебе…“
Елизабет звънко се разсмя точно това правеше и тя в момента. Продължи да чете, знаейки прекрасно какво е имала предвид Джейн:
„Скъпи ми Лизи, помниш ли разговора ни от вечерта преди сватбата?“
Разбира се, че го помнеше. Когато в онази вечер сестрите се прегърнаха на раздяла, независимо от увереността, че и двете са взели правилното решение, омъжвайки се за двама от най-достойните, изтънчени и красиви млади мъже, които някога биха могли да срещнат, в тях все още се прокрадваше безпокойство. Че обичат избраниците си, те не се и съмняваха, тъй като бяха носили тайната в сърцат си месеци наред. Убедени бяха, че са дълбоко влюбени в двамата мъже, които ги бяха превърнали в обект на завист на дамите на мили разстояние в околността.
И все пак тревога имаше. Вероятно поради липсата на пример за щастлив брак в собствения им дом — въпреки че рядко говореха за това, Джейн и Елизабет знаеха, че липсата на взаимно унижение и разбирателство, както и очевидната несъвместимост на родителите им бяха допринесли за един окаян брак. Двете сестри се бяха зарекли никога да не попадат в такава клопка, колкото и голямо да е изкушението.
Елизабет си спомни мъдрия съвет на леля си, когато тя, доста притеснена, беше помислила, че Лизи може да се влюби и Уикъм, и потръпна при мисълта за бягството на Лидия.
Щастието на Джейн и увереността й в любовта, която беше открила у Чарлс Бингли, изпълваха страниците на писмото й:
„Мила ми сестрица, много ми се иска да не се тревожиш за мен. Аз съм така благословена, че нямам дори и най-малкото съмнение и наистина не мога да си представя как съм могла да се съмнявам. Мистър Бингли ме направи толкова щастлива! Лизи, аз съм най-щастливият човек на света!“