Дарси държеше хората му да знаят, че в Пембърли това не може да се случи. Разговаряйки с управителя и с арендаторите от имението, Дарси ги увери:
— В Пембърли ограждане няма да има. Тук имаме много земя, част от която лежи неизползвана или малко използвана. Ако искаме да увеличим стадата или да разширим обработваемите площи, можем да го направим, без да ограждаме общинските мери, горите и ливадите. И всяко семейство в имението ще има достъп до реката.
Обръщайки се към управителя, той каза:
— Искам да предадеш на всичките ни хора, че няма да загубят къщите и фермите си. Мис Дарси, мисис Дарси и аз сме единствените, от които зависи това. Имението не изпитва никакви затруднения и никой друг, освен нас няма власт върху управлението му. Какво правим, кой живее в имението ни и при какви условия, е изцяло в наша власт. Мога да уверя всички ви, че нямаме намерение да се захващаме с нищо, което ще коства на който и да е от вас домовете или прехраната. Всеки е свободен да продължи да работи и да живее тук, освен ако не иска да напусне по собствено желание.
Ако управителят и хората от имението са били изненадани от разпалените думи на господаря си, то по никакъв начин не го показаха. Лоялността на управителя беше видима от начина, по който той прие уверенията на мистър Дарси като нещо, което се разбира от само себе см и сякаш никога не се беше съмнявал в намеренията му. Четири поколения негови предци бяха служили на семейството на Дарси и помежду им винаги беше царувало взаимно доверие. Останалите мъже, повечето от тях арендатори, изглеждаха облекчени и изразиха благодарността си, към Дарси, когато си тръгваха един по един. Беше окуражително, че могат да занесат на семействата си добри новини. На следващия ден те на свой ред щяха да съберат работниците и ратаите си и да им предадат думите на господаря.
Когато Дарси тръгна обратно към къщата, слънцето вече клонеше към залез и дърветата в парка хвъркаха чудни издължени тъмновиолетови сенки. Елизабет и Джорджиана излязоха да го посрещнат.
— Решихме, че можем да пием чай тук — каза Елизабет, — следобедът е толкова приятен.
— Чудесна идея! — съгласи се той, придърпвайки ги в прегръдка от двете си страни.
— Изглеждаш уморен — забеляза Елизабет и сестра му я подкрепи.
Дарси поясни:
— Говорих с мъжете. Бяха се разтревожили за всички онези неща, дето се говорят за ограждането в съседните имения. Има общности, които се опитват да прокарат закона и да лишат арендаторите от правото им да използват горите и общинските мери. Надявам се, че успях да ги успокоя.
Когато стигнаха до поляната, където под един красив разклонен бряст беше сложена масата за чая, мисис Ренълдс се приближи към тях. Тя току-що беше говорила със сина си, който й беше казал за уверенията на мистър Дарси към мъжете. В очите й се четеше благодарност, когато тя стисна ръката му и му благодари. Спокоен, трогнат и доволен от това, че е постигнал целта, която си беше поставил, поне в нейния случай, Дарси повтори уверенията си, че никой няма да бъде изхвърлен от къщата или фермата си в границите на имението.
— Няма нужда да ви уверявам, мисис Ренълдс, вие знаете, че никога не бих направил такова нещо.
— Не съм се и съмнявала, мистър Дарси, но синът ми беше притеснен — обясни тя и след като му благодари още веднъж, отиде да донесе подноса с чая.
Доказателство за привързаността й беше това, че често лично тя самата прислужваше на господаря си, което обикновено беше задача на домашните прислужници. С Джорджиана и Дарси, а сега вече и с Елизабет тя не робуваше на етикета. Дарси говореше разпалено:
— Непростимо е мъже и жени, които са обработвали земята ни и са ни служили поколения наред, да бъдат толкова объркани и уплашени заради закони, измислени да обслужват алчността на други — каза той. — А целта на законите всъщност е да улесняват живота на хората, не да го правят по-тежък.