Двете жени слушаха внимателно как Дарси обяснява същността на думите си към арендаторите и работниците във фермите и размишляваха върху начина, по който те самите го възприемаха в ролята му на господар на Пембърли. Елизабет виждаше в този образ поредните доказателства за впечатляващата щедрост на съпруга си — черта на характера му, която не беше и подозирала, че може да открие в него, когато се бяха запознали в началото, но за която тя и семейството й имаха всички основания да му бъдат благодарни. За Джорджиана той беше просто нейният брат — такъв, какъвто го беше познавала винаги.
Когато приключиха с чая, Джорджиана помоли да я извинят, че трябва да се оттегли. Очакваха я в църквата за репетиция с хора. Кити вече беше там.
— Подготвяме специална програма за сватбата на Розамънд — обясни тя.
— Кога можем да дойдем да послушаме? — попита Елизабет.
— О, още е рано — отговори тя и изчезна в къщата, оставяйки Елизабет и Дарси насаме в светлеещия здрач.
Известно време те седяха мълчаливо, наслаждавайки се на спокойната вечер. Ято скорци прелетяха над къщата, покръжиха наоколо и отлетяха към гората с криле, озарени от последните лъчи на гаснещото слънце. Време беше вече да се прибират, колкото и да не им се искаше.
Следващата седмица мистър Дарси получи покана от сър Едмънд Камдън да присъства на среща на земевладелците от околността. Тъй като беше лято, той реши да язди до Ръшмор Фарм с управителя си и един коняр. Наясно с противоречията около някои от огражданията, които следваха прилагането на законите за ограждането от Парламента, Дарси беше подготвен за спор с някои от съседите си, но не и за гнева, с който се сблъска. Както сър Едмънд, така и Дарси не желаеше да огражда общинските мери и горите и да ги превръща в обработваеми земи в ущърб на наемателите и работниците във фермите, които бяха живели и работили там поколения наред.
От най-ранна възраст техните семейства им внушаваха, че чувството за отговорност върви ръка за ръка с притежаването на земя. Макар и патриархална, това беше връзка на взаимна ангажираност и в много случаи тя пораждаше взаимно уважение. Това беше нещо, което безспорно липсваше във Франция, и онези, които се бяха докоснали до силите, отприщили се в ужасния сблъсък на Френската революция, никога нямаше да могат да го забравят.
Според Дарси, който беше в колежа, когато революцията избухна и разцепи Франция, опетнените с кръв ръце принадлежаха на мъже и от едната, и от другата страна. Въпреки че не беше в природата му да пламва от революционни каузи, той не можеше да не види, че експлоатацията на селяните и работниците беше довела директно до отхвърлянето на френския режим и до последвалия терор. По това време, когато животът във Франция не струваше пукната пара, не беше трудно човек да се чувства морално и социално сигурен като англичанин. Но началото на аграрната революция в Англия беше довело до обедняване на голям брой дребни собственици и селяни и забогатяване на привилегированата група на богатите земевладелци, които имаха власт над Парламента.
Хората като Дарси и Уилям Камдън, по-малкия брат на Розамънд, споделяха подобна загриженост, но не всички бяха поставени в условията, в които беше поставен Дарси при смъртта на баща си, когато трябваше да вземе нещата в свои ръце. Много други синове на английски земевладелци из страната сякаш не забелязваха коварните последствия от процесите на своеволно и насилствено ограждане върху хората, които прогонваха. Те безочливо говореха за „напредък“ или за „цената на прогреса“, без да се интересуват, че този „напредък“ е отнел на хората техните отворени полета, общински мери, гори и пасища, а в много случаи и домовете им, предавани от поколение на поколение.
„Дендитата“ и „контетата“, както ги наричаха, рядко се случваше да изцапат обувките си, нежели пък ръцете си с пръст. Много от тях прекарваха времето си по събрания в Лондон и в именията си в провинцията, а поверяваха имотите си на управителите и икономите, от чиято милост сега зависеха обезземлените и обеднели селяни. В продължение на две-три години Дарси беше стоял настрани от проблемите, произтичащи от начина, по който земевладелците из страната използваха политическата си власт, за да лишат селяните от основните им права, докато те самите забогатяват. Семейството му никога не беше имало нужда да експлоатира наемателите си, а вместо това ги беше подкрепяло, за което беше получавало искрената лоялност на всеки един от тях. Сега, не повече от седем години след появата на първите законопроекти за ограждането, беше упражнен натиск върху онези от земевладелците, които не се подчиняваха на новия ред.