Той се обърна към Уилям и даде да се разбере, че няма какво повече да каже и иска да си тръгва, Уилям Камдън, единственият от синовете на сър Едмънд, който проявяваше интерес към семейната ферма и към развъждането на коне, беше наблюдавал с възхищение как мистър Дарси отстоява позицията си срещу новаците — земевладелци. Но освен това беше наясно и с гнева на тези хора. Те бяха посетили баща му няколко дена, преди да се вземе решение да се свика събранието. Бяха убедени в правотата на убежденията си, уверени, че само чрез широко разпространено ограждане и екстензивно механизирано фермерство Англия ще изхрани увеличаващото се население и земевладелците ще просперират. Сър Едмънд беше опитал да успокои напрежението, изтъквайки, че мистър Дарси действа според свои правила и ще бъде свободен да управлява имението си, както смята за добре. Джеймс Фицуилям, който не беше добре познат на новодошлите от града, също се беше изказал. Той напомни, че за разлика от новите собственици на наскоро закупени имоти, семействата като неговото обработват земите си от векове и имат отговорности към наемателите и работниците си.
Това предизвика подигравателен смях от страна на „градските контета“, както ги наричаше Уилям, и сериозно подразни Дарси, който се обади откъм изхода:
— Може и да не ви е известно, но има една нишка на взаимна отговорност, която преминава през тъканта на обществото ни и на която дължим сигурността, на която се радваме днес. Ако френските селяни се присъединиха към бедните в Париж, за да подкрепят революцията, английските фермери досега не са били изкушени от лозунги, защото системата, която имаме тук, им е осигурявала свобода и непокътнато имущество. Ако прекъснете тези нишки и разкъсате тъканта на английското общество, трябва да бъдете готови да си понесете последствията.
Когато Дарси излезе, управителят и конярят, които го чакаха отпред, се присъединиха към него. Бяха се надигнали гласове в негова подкрепа, но много повече бяха несъгласните и оспорващите правото му да се изказва. Уилям, притеснен от явната им враждебност, изпрати Дарси до конюшнята. Спряха се за малко да поговорят със сър Едмънд и неговия управител, и двамата загрижени, че Дарси ще се прибира в сгъстяващия се мрак.
— Не би ли предпочел да оставиш конете си тук и да вземеш моята карета? — предложи сър Едмънд. — Конярят ми ще ги доведе утре.
Дарси не беше особено притеснен.
— Няма страшно, едва ли ще ни нападнат. Би било глупаво, след като всички са ги видели тук.
— Не се заблуждавайте, че са просто луди глави, сър — намеси се управителят на сър Едмънд. — Ако настоявате да яздите до Пембърли тази вечер, аз предлагам да Ви придружа с няколко от моите хора.
Сър Едмънд побърза да подкрепи идеята и Дарси се отказа да спори. Още повече, че беше нетърпелив да се върне в Пембърли, тъй като беше станало по-късно, отколкото беше очаквал. Дарси и двамината с него яхнаха конете си и потеглиха напред, докато Уилям Камдън, Джеймс Фицуилям, управителят на Камдън и около половин дузина мъже ги последваха на подобаващо разстояние.
Луната, наполовина, беше изгряла, но беше все още ниско в небето и лятната вечер беше доста тъмна. Вместо да яздят през Ламбтън, откъдето бяха дошли, Дарси предложи да изберат по-кратък маршрут през гората, по една позната конска пътека, която пресичаше границата между двете имения. Яздиха, необезпокоявани от нищо, докато почти достигнаха мястото, където пътеката се спускаше стръмно към потока. Както беше уговорено, управителят на Дарси подсвирна, за да даде знак на тези, които ги следваха, че са си почти у дома, тъй като, веднъж прекосили потока, те щяха да са в парка и на безопасно място. Чу се шумолене и конски тропот и те сметнаха, че това е групата от Ръшмор, която си тръгва. Тогава остро и напълно непознато изсвирване прониза нощната тишина и най-неочаквано те се оказаха заобиколени от шест или седем мъже — някои пеша, други на коне, всички с лица, скрити под шапки или шалове. Конят на управителя се изправи изплашен на задните си крака и изцвилването му явно беше достигнало до останалите от групата, които обърнаха конете и препуснаха обратно, с всичка сила и успяха да пристигнат точно навреме, за да видят Дарси, изправил се срещу як мъж с вдигната тежка сопа, докато управителят и конярят се бореха с други двама на земята.
Значително по-малко на брой от нападателите, те изпитаха истинско облекчение, когато групата от Ръшмор се притече на помощ да усмири и задържи настървените негодници, без да обръща внимание на протестите на един разгневен денди, който обвиняваше Дарси и поддръжниците му за спада в печалбите си. Управителят на Дарси, Томас, и останалите мъже от Ръшмор Фарм решиха да отведат разбойниците обратно и да ги задържат до сутринта, а после да ги предадат на властите. Уилям Камдън и конярят му останаха да придружат Дарси през останалата част от пътя му до господарската къща в Пембърли, въпреки възраженията му и твърденията, че е в пълна безопасност.