Неспокойна още откакто беше започнало да мръква, Елизабет стоеше до един от горните прозорци и очакваше да си дойде съпругът й, когато малката група излезе от горичката и мина по моста. Разпознавайки Дарси, докато яздеше към къщата, тя изтича надолу по стълбите и преди той да успее да слезе от коня си, беше вече на предния вход. Когато видя Уилям Камдън с него и забеляза, че Томас и конярят ги няма, Елизабет се досети, че нещо не е наред. Свикнала обаче да запазва самообладание, тя търпеливо изчака Дарси да се появи горе и да свали връхната дреха и ботушите си, преди да попита за раздърпания му вид и за отсъстващите мъже. Не желаейки да я притеснява, Дарси омаловажи положението, като й спести много от подробностите и обясни вида си с препускането през гората във ветровитата нощ. Елизабет не се подведе. Решена беше да разбере какво се е случило, за да накара съпруга й да се прибере в такъв вид, без двама от хората си и в компанията на Уилям Камдън и коняря му. Знаеше че ако попита направо, Дарси няма да я излъже, но виждайки, че е уморен, не настоя, а реши първо сама да разкрие някои факти. Междувременно той излезе да се изкъпе и да се преоблече за вечеря, но преди това я притисна силно в обятията си, сякаш се безпокоеше по-скоро за нейната безопасност, отколкото за своята. Джорджиана вече ги очакваше в трапезарията и тъй като не искаха да я притесняват, те не казаха нищо повече. Тази нощ Дарси, явно изтощен, си легна рано и скоро заспа дълбоко. За разлика от него Елизабет не можа да заспи и седна да напише писмо на Розамънд Камдън, молейки я да поразпита брат си Уилям за повече подробности. Предложи й да се срещнат в църквата в неделя.
Щом получи писмото от Елизабет, Розамънд веднага се обърна към по-малкия си брат. Тъй като никой не го беше предупредил, Уилям не се поколеба да разкаже на сестра си точно какво се беше случило през изминалата нощ. Прибързаното съобщение и безпокойството на Елизабет подсказаха на Розамънд, че това е нещо, което не може да бъде отлагано до неделя. Под предлог, че трябва да се консултира с Елизабет за някакви детайли по тоалета си за сватбата, Розамънд дойде в Пембърли още на следващия следобед, когато Дарси беше излязъл.
Нейният разказ за случилото се толкова ужаси Елизабет, че тя се разплака и известно време не можеше да разсъждава трезво. Розамънд я увери, че сър Едмънд, който беше магистрат, се е отнесъл много строго към задържаните и изправени пред него нападатели. Той беше помолил дъщеря си да успокои мисис Дарси и да я увери, че лично ще се заеме със случая и ще направи така, че извършителите на осуетеното нападение да бъдат хвърлени в затвора, а онези, които стоят зад него, скъпо да си платят. Розамънд не знаеше дали самоличността на организаторите е известна, но увери Елизабет, че ще бъдат разобличени.
Мина известно време, докато Елизабет съумее да събере мислите си — беше изключително обезпокоена за безопасността на съпруга си. След като многократно благодари на Розамънд за това, че така бързо и със съпричастие се беше отзовала, реши да пише до леля си с молба за съвет.
Когато Дарси се върна късно вечерта, тя положи много усилия да скрие от него, че знае повече подробности от сутринта. Не спираше да бъбри с престорена веселост за предстоящата сватба и дори попита Дарси дали очаква с нетърпение да стане кум на братовчед си. Скоро той започнала подозира, че нещо не е наред, и когато се оттеглиха в спалнята си, изчака подходящ момент, в който да се опита да разбере какво става, но се оказа, че е отприщил порой от емоции, напрежение, страх и объркване.
Никога досега в своето относително спокойно съществуване Лизи не беше изпитвала такъв страх за сигурността на някой от близките или приятелите си. Това беше последното нещо, с което беше очаквала да се сблъска, когато беше заменила спокойната и непретенциозна среда на Лонгборн с великолепието и изтънчеността на Пембърли. Макар да беше чула да се говори за своеволията на новодошлите в областта, те бяха толкова далеч от нея, толкова невероятно беше да пресекат нейния път, че за такъв проблем въобще не беше и помисляла.