И сега, когато осъзна, че въпреки изискания и спокоен живот в Пембърли и изключително високото уважение, с което семейство Дарси се ползваше из цялото графство, се надигат нови и затова непредвидими сили, които застрашават живота им, всичко се преобърна с главата надолу. Случилото се я беше разтърсило повече, отколкото беше очаквала, и нямаше как да скрие това от съпруга си.
Стреснат от силата на чувствата й и от степента на безпокойството й, Дарси, който до този момент не се беше отнесъл особено сериозно към тревогите й, изведнъж омекна. Осъзна, че в старанието си да й спести притеснения, само е утежнил положението. Той й се извини, че е пренебрегнал страховете й. Разказа й спокойно и без заобикалки какво се е случило и й обясни последвалите ходове.
Когато разбра, че мистър Дарси и сър Едмънд са предприели действия срещу виновниците и могат да се предпазят от бъдещи посегателства, тя вече беше по-склонна да възприеме случилото се като необмислен опит на глупави, безразсъдни мъже да сплашат съседите си.
— Не могат да направят нищо, мила моя, нищо — увери я той, надявайки се, че категоричността му ще я убеди, че страховете й са безпочвени. — Знаем кои са и сме взели мерки. Още една грешка и заминават в изгнание. Едва ли на някой от тях му се иска да го изпратят на мизерен каторжнически кораб или още по-лошо — в Нов Южен Уелс.
Въпреки благия му тон — плод на загрижеността му към нея, в гласа му имаше решителност, която малко я поуспокои и тя за първи път се усмихна.
— Ами ако опитат отново? — все още не й се вярваше.
Той обаче беше категоричен:
— И да опитат, няма да успеят, милата ми — вече се показаха какви са — невъздържани и безразсъдни. И да опитат, ние вече сме подготвени.
Елизабет беше вече по-уверена и се съгласи да остави страховете настрана, но не и преди да изтръгне от него тържествено обещание, че няма да поема никакви рискове и няма да ходи никъде сам. Тъй като нямаше вероятност това да се случи, Дарси на драго сърце й даде дума. Имаше ясното намерение да се пази добре и едва ли щеше да влезе в капан отново.
Инцидентът го беше убедил в правотата на собствените му убеждения. Наследството на английското село, което той обичаше, почиваше на солидни основи, но въпреки това беше достатъчно крехко, за да бъде разрушено от действията на хора, чиито връзки със земята бяха нетрайни и чиято единствена мотивация беше алчността.
Взаимната зависимост и споделената отговорност — основите на общността, в която той беше израснал и в която се надяваше да отгледа наследниците си, даваха онази сигурност, която беше отличителният белег на патриархална Англия.
Скорошните събития бяха започнали да отнемат тази сигурност и отчаянието на разорените бедни се оглеждаше в отчаянието на онези, които бяха заграбили земята им и все още смятаха, че имат малка полза от нея. За Дарси това, че промените бяха намерили израз в нападение над него, беше голям удар. Но нахлуването на насилието, макар и предотвратено, в гората на обичаното му имение Пембърли го нарани повече от нападението върху него самия.
Мисис Гарднър се канеше да излиза, когато пристигна писмото от Елизабет. Беше толкова дълго и така ситно изписано, че тя реши да отложи разходката си по магазините. Племенницата й, чиито писма бяха винаги интересни, не трябваше да бъде карана да чака. Тя беше изпратила на мисис Гарднър най-цветисто описание на нападението над Дарси, без да крие загрижеността си или гнева си, но уверявайки леля си, че Дарси и сър Едмънд са овладели положението:
„Все още ми е трудно да пиша за страха и тревогата, които почувствах, когато разбрах, че Дарси е бил нападнат, и то тук, в парка на Пембърли. Не смея да си помисля какво е могло да се случи, ако не е била съобразителността на хората на сър Едмънд и куражът на коняря на Дарси, който бил ранен при схватката с двама от нападателите, но въпреки това не го изоставил. Дарси ме уверява, че срещу нападателите са взети сурови мерки, а господарите им (негодниците са ги предали лесно) са били задържани и незабавно изправени пред закона, като са били предупредени да не създават повече проблеми. Имаме голям късмет, че бащата на Розамънд е магистрат, който отговаря за тази част на графството — и Дарси, и Розамънд ме уверяват, че се ползва с уважение из цялата област.“
Мисис Гарднър беше силно изненадана от разкритията в писмото на Лизи. Напоследък семейство Гарднър биха започнали да се уморяват от постоянната динамика в тази част на Лондон, в която беше домът им и която стремително се превръщаше в търговски квартал, където се струпваха всякакви хора и се продаваха всякакви стоки. С четири деца — две от които момичета, те бяха започнали да се питат доколко е разумно да продължават да живеят в къщата си в Чийпсайд. Писмото на Елизабет ги убеди, че вече е време да вземат решение за преместване извън Лондон.