„Мила ми лельо, как копнея двете с Джейн да сте тук, или поне да не сте толкова далеч от мен, за да ми дадете малко успокоение!
Страх ме е, но не бива да си позволявам прислугата да забележи безпокойството ми, нито пък да притеснявам Дарси.
Той каза и направи всичко възможно, за да ме успокои и да разсее страховете ми, но тъй като никога не съм очаквала нещо толкова ужасно да ни сполети на такова прекрасно място като това, все още не мога да възвърна предишното си спокойствие. Докато ти пиша, гледам към парка и погледът ми проследява потока до мястото, където мостът минава над него и пътеката се губи в гората. Сега, когато всичко е огряно от ярката слънчева светлина, ми е трудно да повярвам, че съвсем малко по-навътре, в сянката на същите тези дървета, нападателите са се прокраднали в тъмното. Не смея да си помисля какво можеше да сполети милия ми съпруг, ако беше сам или ако с него е бил само Томас, който е на възраст почти колкото татко.
Мила ми лельо, не искам да те притеснявам, но ми се струва, че неочаквано се сблъскахме с обстоятелства, много различни от тези, при които сме израснали. Огромна нужда имам да те видя и да поговоря с теб възможно най-скоро — така ми се иска да се уверя, че не сме застрашени да изгубим онзи щастлив живот, на който се радвахме някога…“
Нямаше съмнение, че Елизабет беше сериозно разтревожена от случилото се и мисис Гарднър тъкмо беше решила, че трябва да вземе дъщерите си и да замине за Пембърли за няколко дни, когато й донесоха още едно писмо, този път от Експрес Поуст. Притеснена да не би да съдържа лоши новини, тя застана във вестибюла и го отвори с мрачно предчувствие.
Писмото беше от мистър Бингли, който молеше мисис Гарднър да дойде колкото е възможно по-бързо. Не само защото Джейн много искала тя и Елизабет да бъдат до нея, но и защото той се опасявал, че мисис Бенет може да пристигне спешно от Нюкасъл и да се настани в Недърфийлд, ако до леглото на Джейн все още няма никой друг. Макар да не искаше да показва неуважение към тъща си, Бингли очевидно не изгаряше от желание за такава визита. Той пишеше, че Джейн е изразила предпочитание към компанията на леля си. Мисис Гарднър не загуби нито миг повече. Дадени бяха нареждания, направени бяха всички приготовления, разпратени бяха съобщения, накрая беше опакован и багажът (тази неизбежна досадна част от приготовленията) и след не повече от двадесет и четири часа те бяха вече на път.
Междувременно Елизабет и мистър Дарси също получиха подобно писмо, само че доставено от прислужник от Недърфийлд Парк. Във вълненията покрай сестра си, докато сновеше из къщата в приготовления за пътуването, Елизабет забрави всички мисли за нападатели и разбойници.
Виждайки я така — с блеснал поглед, с постоянно играеща върху устните усмивка, тананикаща си тихо, докато подтичва пъргаво или направо хвърчи в стремеж да довърши някоя задача, Дарси беше повече от щастлив, че синът на Бингли и Джейн неочаквано беше възстановил щастието на Лизи, а заедно с това и неговото собствено щастие.
Писмото ги зарадва и с покана да бъдат кръстници на малкия Джонатан Чарлс. За Дарси и Елизабет обичта към Джейн и Бингли беше нещо много съкровено и тази привилегия беше вече предложена и обещана преди много месеци. Елизабет знаеше колко много означава това дете за сестра й, знаеше, че то ще внесе още повече щастие в благословения й брак. И копнееше да бъде до Джейн и да сподели това щастие.
Така, с истинска радост в сърцата, те потеглиха за Недърфийлд.
Глава осма
За наследниците и Божията благодат
Раждането на нито едно дете, родено преди или след малкия Джонатан Чарлс Бингли, нито е било, нито ще бъде съпътствано от толкова поздравления и благопожелания. Това беше справедливото мнение на неговия дядо, чиято радост от това, че Джейн се беше сдобила със син, му беше придала изражение на постоянно щастие, съвсем нетипично за обичайната му язвителна нагласа към света. За разлика от жена си, изпаднала в състояние на изключително вълнение заради раждането на сина на Лидия преди няколко месеца, мистър Бенет беше останал встрани от събитието поради това, че се беше случило в Нюкасъл.