— Съжалявам, милата ми, не е защото не искам да споделя тревогите си с теб, а по-скоро защото самият аз не знам как да ги обясня. Стоим си ние тук от няколко дни и се наслаждаваме на уелската природа, а през цялото време над нас е надвиснала опасността от разрастването на въгледобива. Явно е, че собствениците на тези мини държат в ръцете си голяма власт. Те контролират правителството и са способни да оборят възраженията на който и да било местен земевладелец.
Чувството му на безсилие смути Елизабет.
— Но нали тук няма планове за въгледобив?
— За момента не, но имам информация, че са направени постъпки и едва ли бихме могли да променим нещо, ако успеят да получат разрешение да копаят в склоновете над реката. Купчините шлака ще покрият склоновете на хълмовете, а потоците ще се затлачат с отпадъчни води от мините.
Звучеше толкова нещастен, че в продължение на няколко минути Елизабет остана безмълвна, а после, в желанието си да го утеши, каза с въздишка:
— Поне на Пембърли няма посегнат.
Той се усмихна и хвана ръката й.
— Да, така е, ръка на Пембърли никога няма да сложат, но, Лизи, тук не става въпрос само за Пембърли и за моето семейство, става въпрос за наследството на Англия — тази природа е всичко, което имаме. Да я съсипем, означава да разрушим наследството за децата си. Твърдо съм решен, ако по някакъв начин мога да помота, да направя всичко възможно, за да не позволя тази долина да бъде унищожена.
Писмата на Елизабет до Джейн и до леля й бяха сдържани, сериозни и искрени:
„Тук има толкова много красота и заедно с нея толкова много грозота, която заплашва да съсипе всичко заради нечии облаги. Всеки ден виждаме невероятно красиви места, които, веднъж попаднали в ръцете на минните предприемачи, са обречени да станат част от голямата черна маса, която се разстила върху земята. Дарси е много притеснен от начина, по който районът се разграбва, и се кълне, че няма да остане безучастен.“
Последната вечер прекараха в Ландейло, където вечеряха със семейството на сър Тристрам Уилямс — приятел на бащата на Дарси и роднина по майчина линия на лелята на Дарси, лейди Катрин. Заговориха за тежкото положение на селяните в Англия. Дарси беше чул не един или два обезпокоителни разказа за действия, предприети от страна на отчаяни работници и миньори, изхвърлени от работа от алчните собственици на мини и фабрики като мярка за съкращаване на загубите в условията на задълбочаващата се рецесия. Синът на сър Тристрам — ненавършил още осемнадесет години момък, който се беше прибрал за ваканцията, се изказа против „безхаберното правителство“ и заяви, че е готов да се присъедини към реформисткото движение и да влезе в Парламента, тъй като това за него е единственият начин да бъде спряно лицемерието на управниците.
За всеобща изненада той подкрепи и по-голямата си сестра Джесика, която настоя, че жените трябва да имат право на вот, с обяснението:
— С нашия вот в Парламента в Уестминстър биха влезли и някои от правилните хора, а не само земевладелци и фабриканти, които се интересуват единствено от собственото си забогатяване. Англия има нужда от реформатори.
— Аз ще бъда един от тях и ще дам на поробителите и разрушителите да се разберат! — гневно заяви брат й.
Родителите на Дейвид приеха пламенните му чувства със снизходителна усмивка, Дарси обаче сподели по-късно, че му се ще и той самият да е толкова разпален, колкото Дейвид, и със същата решителност да подхожда към неправдите, които вижда около себе си.
— За съжаление, когато бях на годините на Дейвид, бях твърде доволен от собствения си живот и дори не помислях за проблемите на другите. Сега разбирам, че себичното съществуване, което сме водили, зле ни е подготвило за истинските ни врагове.
Елизабет възрази:
— Дарси, няма да ти позволя да говориш така! Не си себичен, всъщност ти си най-малко себичният човек, когото познавам.
— Това е така, мида моя, защото си взех урок — отвърна той, — и то до голяма степен благодарение на теб. Може би малко закъснял, но пък добре научен. Обещавам ти Лизи, че ще направя всичко възможно, за да възпитам децата ни в дълг не само към семейството и приятелите им, но и към всички, които споделят тази земя с нас.
Елизабет вече се беше научила да разпознава решителността в гласа му. И знаеше, че е убеден във всяка дума, която казва.