Това още повече обърка Елизабет. След като вече беше прочела писмото на д-р Грантли, тя нямаше представа как в момента Дарси може да говори по този въпрос с нея, без да наруши поверителността. И което беше още по-лошо не можеше да му разкрие, че знае всичко, без напълно да загуби доверието му. Докато тези мрачни мисли се въртяха в ума й, той извади две платно сгънати писма — видно беше, че едното е от д-р Грантли, другото пък беше със собствения му почерк и на собствената му хартия за писма. Той й ги подаде в реда, в който трябваше да бъдат прочетени. Елизабет седна и повторно зачете писмото, което беше прехвърлила сутринта, този път обаче бавно и внимателно. После, без да каже дума, протегна ръка за другото и прочете и него. Това очевидно беше копие на писмото, което Дарси беше изпратил до Лондон — в него той не просто даваше на приятеля си своята благословия, но беше вложил всичко от себе си, за да му вдъхне надежда за успех. Уверяваше д-р Грантли във високото си мнение за него и в обичта си и от все сърце пожелаваше на приятеля си най-съкровеното му желание да се сбъдне.
После продължаваше така:
„Като имам пред вид всеки знак, който съм забелязал, и без да забравям, че от младите дами невинаги може да се очаква да споделят всичко с по-големите си братя, чувствам, че мога да те уверя, Франсис, че Джорджиана храни най-добри чувства към теб. Последното й писмо до Елизабет, което дойде след вашата среща в Лондон, свидетелстваше за обич и уважение, каквито тя никога досега не е изразявала към никого. Убеден съм, че те обича, въпреки че не съм сигурен дали е наясно колко много или колко дълбоко. Сигурен съм, че съвсем скоро ти сам ще разбереш това. С Елизабет ще очакваме да ви видим и двамата в Пембърли идната неделя с, надявам се и вярвам, хубави новини. Тъй като пиша това, възнамерявам да покажа на Елизабет твоето писмо и моя отговор. До този момент не съм казвал нищо нито на нея, нито на когото и да било, но, уверен съм, ти най-добре от всички ще разбереш колко е важно да говоря със съпругата си, тъй като между нас няма никакви тайни. Зная, че тя споделя високото ми мнение за теб и би ти пожелала успех. Бог да ви благослови и двамата и доскоро!
Когато Елизабет приключи с четенето, подаде обратно на Дарси двете писма. Той беше очаквал те да породят множество въпроси у нея, тя обаче се обърна, без да продума, и го прегърна, оставяйки се в обятията му, докато очите й се наливат със сълзи. Дарси без много колебания отдаде емоционалната й реакция на състоянието й и на привързаността и обичта й към Джорджиана.
— Значи одобряваш? — попита той малко неуверено.
— Разбира се, че одобрявам — възкликна тя, усмихвайки се за първи път тази сутрин. — Толкова се вълнувах за нея, като я виждах как се влюбва в него, без да знам нито какво изпитва той, нито как ти би реагирал и без да мога да кажа и дума дори, за да я предпазя от разочарование, ако нещата не се развият в желаната посока. При все това смятах, че той ще говори първо с тебе, и когато ти не ми каза нищо, много се разтревожих, че всичко е загубено. Притеснявах се за скъпата Джорджиана, не съм искала да бъда любопитна.
Дарси веднага я успокои.
— Разбира се, че не си искала — дори и за миг не съм си го помислял. Както можа да разбереш от писмото му, Франсис ме беше помолил да не говоря с никого за любовта му, тъй като се опасяваше да не би накрая всичко да се окаже напразно. И той имаше същите тревоги. Но както виждаш, аз му писах веднага щом се отвори възможност, и му казах, че ти също трябва да знаеш — не можех да крия това от теб, мила ми Елизабет. Разбираш, нали?
Тя се усмихна — разбираше всичко и беше щастлива, че дребната й вина сега може да бъде десетократно компенсирана с любов и доверие.
Следващият ден мина под знака на приготовленията за завръщането на Джорджиана. Любимите й стаи бяха отворени и проветрени и всичко беше приведено в ред. Когато каретата сви в алеята, Елизабет, застанала до прозореца на втория етаж, се усмихна и се обърна към съпруга си:
— Всичко е наред — и двамата са тук.
Дарси се съгласи — едва ли щяха да пътуват заедно от Лондон, ако д-р Грантли е бил отхвърлен. Очарователното задоволство, изписано на лицето на Джорджиана, когато той й подаде ръка на слизане от каретата, говореше достатъчно. Едва-що слязла от каретата, мисис Ансли прошепна в ухото на мисис Ренълдс: „Сгодени са“, което извика такъв прилив на радост у нея, че тя се просълзи. Да види малкото си момиченце пораснало беше твърде голямо вълнение за обикновено сдържаната мисис Ренълдс.