Елизабет беше съгласна и вътре в себе си ликуваше, защото по този начин Дарси много ясно заявяваше, че женитбата им най-малко не е ощетила нито него, нито мистър Бингли, и дори се е оказала изгодна, заради съдружието с чичо им Гарднър.
В писмото си до Джейн по-късно тя разказа за разговора със съпруга си и добави:
„Какви щастливки сме, мила ми сестрице, че имаме край себе си двойка като леля и чичо Гарднър, които във всяко отношение са пример за това какво е ценно и достойно. Ако добавим и признателността на моя съпруг към чичо за познанията и уменията му в ръководенето на търговските дела, а също и благодарността му за съветите, които той и мистър Бингли получават от мистър Гарднър, можем със задоволство да приемем, че страховете на лейди Катрин за вредата от съюза с нас са доста нелепи.
Нали си спомняш, мили Джейн, колко нещастни бяхме след безразсъдното бягство на Лидия. Колко обречени ми се струваха бъдещите ни възможности за женитба. Ще можеш ли да ми простиш вината за твоите страдания тогава? Ясно е като бял ден, че не съм била права. И дума не може да става, че бракът с нас им е навредил, тъкмо обратното. Независимо че нито ти, мила сестрице, нито аз сега се нуждаем от такива уверения от страна на скъпите ни съпрузи, все пак успокояващо е да знаем, че това е вярно. А да го знаем, при положение че имаме и любовта и уважението им, несъмнено е голямо щастие.“
За Елизабет писмото от чичо й и последвалият го разговор с Дарси ознаменуваха края на една седмица на непрестанно нарастващо щастие. След като Джейн и Бингли щяха да се местят в Лестършър — само на двадесет мили разстояние от Пембърли, и след като любимите й леля и чичо щяха да дойдат да живеят в Ламбтън, тя нямаше какво да желае повече.
Прели да завърши писмото си до Джейн, тя се замисли с какъв късмет бяха благословени двете с нея, а заедно с тях, както се беше оказало, и повечето членове на семейството им. Сега оставаше единствено безпроблемното раждане на детето й на пролет и щастието й щеше да бъде пълно.
Глава десета
Истински благословени от съдбата
Известно време преди Коледа безукорното домакинство на мистър и мисис Бингли в Недърфийлд беше преподредено, опаковано и пренесено в Ашфорд Парк в графство Лестършър. Джейн и Джонатан се преместиха временно в Лонгборн, където мисис Бенет можа да сбъдне едно свое съкровено желание — да покани всички съседи, приятели и познати на следобеден чай, за да видят красивата й дъщеря мисис Бингли, и внука й. Нямаше по-горда и по-щедра на хвалби баба от нея „Наследникът на богатството на Бингли“, което се беше разраснало значително във времената, когато търговията процъфтяваше — ето как го виждаше тя.
Присъствието на Джейн и нейния син значително разведри живота на баща й. Откакто двете му любими дъщери се бяха омъжили и напуснали бащиния си дом, мистър Бенет чувстваше голяма празнота. Знанието, че и Джейн, и Елизабет са щастливи, с положителност беше голяма утеха за него, но въпреки това те ужасно много му липсваха. Раждането на Джонатан и връщането, макар и за кратко, на Джейн в Лонгборн му донесоха изключителна радост и той беше решен да й се наслади.
Всички виждаха колко щастлива и удовлетворена с Джейн и баща й беше склонен да признае, ако не пред друг, то поне пред себе си, че Божията воля или съдбата, или пък и двете заедно, са се намесили, за да благословят живота й, независимо от неблагоприятните условия в дома и семейството й. Глупостта на майка й, безразсъдството на най-малката й сестра и неговото собствено безхаберие бяха достатъчни да провалят всеки шанс за щастие както за Джейн, така и за Елизабет. Това беше полезен урок за всички тях — урок, научен късно, но запомнен добре. Трябва да се каже обаче, че спечелването на двама безупречни млади мъже за зетьове, заедно с годежа на Кити, който беше на път да доведе още едно прекрасно попълнение в семейството, при това с минимални усилия от негова страна, безспорно му даваха основание за известно задоволство.
Очарователната разсъдливост на Джейн, която я караше да отхвърли като неоснователни самообвиненията му за неангажираност и неадекватност, още повече засилваше това усещане за удовлетвореност.
— Мили татко, ти нямаш никаква вина към мен. Едва ли нещо, което си сторил или което си оставил несторено, е щяло да промени живота ми сериозно. Мистър Бингли ми го е казвал и аз напълно му вярвам. Ако е имало време, когато се е съмнявал в мен, то е защото не е бил наясно със силата на собствените ми чувства, а за това мога да виня единствено себе си. Веднага щом получил уверение в тях обаче, благодарение на навременната намеса на Лизи и мистър Дарси, той решил да се върне в Недърфийлд и да ме попита сам и останалото го знаеш — казала беше тя, настоявайки от цялото си сърце, че баща й не бива да обвинява себе си за никаква част от и без това краткотрайното й нещастие.