Елизабет въздъхна — трудно й беше да повярва колко се е променил Фицуилям — от онзи съвсем скромен, макар и привлекателен младеж в този ентусиазиран, енергичен и също толкова привлекателен, но много различен човек, който се беше появил в Пембърли тази вечер. Призна, че е доста объркана. Дарси разбираше причината за объркването й. За три години спокойният и сговорчив Фицуилям напълно се беше преобразил, а Елизабет, която харесваше предишната му същност, беше притеснена да не би да не намери път към новата, ако не успее да го приеме.
— Не се тревожи, Лизи, сега той е по-устойчив и по-благоразположен, по-самостоятелен и уверен във възгледите си, но същинската му природа и нравът му си остават непроменени. Фицуилям винаги е имал добро сърце и чувство за справедливост. Само дето, когато не разполагаше с нужните условия, за да следва стремежите си, не можеше да им даде воля. Чувал съм го да се възмущава от несправедливостите на не една система, но докато зависеше от щедростта на роднините си и докато беше на служба на Короната, трябваше да бъде много сдържан. Спомни си, мила, че баща му и общата ни леля — лейди Катрин, които са основните му благодетели, са толкова консервативни, че дори и най-малкият намек за радикализъм от негова страна би предизвикал строго порицание и дори намаляване на доходите му — обясни Дарси.
Елизабет се досети за един разговор с Фицуилям по време на една от разходките им в гората на Розингс преди няколко години, когато измежду другите теми, той беше засегнал и тази за несправедливото отношение, на което са обречени малките синове в благородническите семейства. И дебело беше подчертал липсата на независимост.
— Това означава ли, че сега може да даде повече воля на сърцето си не само по отношение на политиката, но и по отношение на брака? — попита тя.
Дарси отговори без колебание:
— Несъмнено. Не вярвам нещо да може да му попречи, освен ако не става въпрос за особености на характера или пък за възгледи.
— А лейди Катрин дали ще отпусне примката, при положение че той продължава да разчита на добрата й воля и на щедростта й?
Дарси знаеше, че се шегува, и й отвърна в същия тон:
— Никой не знае докъде може да стигне лейди Катрин, ако има планове за Фицуилям — за него дава мило и драго.
— Както даваше и за тебе — вметна тя с усмивка.
— И още как, тъй че няма начин да се предвиди какво може да предприеме; едно нещо обаче е абсолютно сигурно — сега състоянието на Фицуилям е по-голямо от всичко, което могат да му отнемат. И за разлика от тези на останалите — продължи той, — вложенията му тепърва ще растат, защото е вложил в търговията — най-бързо развиващия се отрасъл в света. И затова е свободен да прави какъвто иска избор и да взема каквито си иска решения. Можем само да се надяваме и да се молим да бъдат правилните за него.
— И вероятно ти, мили, имаш намерение да се увериш, че са? — попита тя със закачлива нотка, прокрадвала се в гласа й.
Дарси я обгърна с ръце и сякаш за да даде знак, че разговорът е приключен, духна свещта на тоалетната й масичка и каза:
— Скъпа Елизабет, мислиш ли, че не съм си взел поука? Никога вече няма да се меся и личните дела на приятелите си. Все още не мога да си простя, че толкова много нараних двама души, които и двамата много обичаме, с тая моя непоносима надменност.
Елизабет го накара да замълчи, не искаше да слуша повече. Прекрасно знаеше колко много съжаляваше той за терзанията и болката, които бяха последвали от неговата добронамерена, но коравосърдечна намеса в живота на Бингли и Джейн. Това обаче беше вече минало и след като нещата бяха взели добър обрат, всичко му беше простено.
Ден или два по-късно, след като беше пренесъл вещите си и се беше установил в Пембърли, Фицуилям потърси съвет от Дарси за закупуване на имение. Беше заделил сериозна сума, за да се сдобие със собствен дом, която включваше и постъпленията от продажбата на някои имоти, завещани му от майка му.
— Дарси, не съм тръгнал да купувам никое величествено имение. Една солидна къща с достатъчно голяма ферма и няколко акра гори е напълно достатъчна — каза той, докато седеше пред камината.
Елизабет четеше, но следеше разговора.
— Нямам намерение да ставам земевладелец — нямам нито времето, нито желанието да управлявам голямо имение, нито пък смятам да поддържам голямо домакинство с безчет прислужници. Ако има арендатори, ще трябва да изготвим споразумение, според което те да си бъдат що-годе независими. Ще изисквам, разбира се, да поработват във фермата, за което ще им плащам, но извън това възнамерявам да водя скромен живот.