Годината приключи с празнично настроение, въпреки напрежението в градовете, където банките фалираха и ставаха причина за разоряването и на търговци, и на земевладелци. По улиците имаше нападения, палежи и престрелки, нарастващата вълна от дребни престъпления подхранваше тревожни слухове и хората се страхуваха да не бъдат нападнати в собствените си домове, нито пък смееха да замръкнат на пътя. Това вече не беше познатата добра стара Англия. Застрашителното покачване на пените, последвано от разрухата на индустриалната ера, беше разбунило масите.
Въпреки това на тазгодишните избори правителството на торите отново беше преизбрано (само с няколко загубени позиции в Лондон). Реформистите и радикалите заключиха, че вигите са се провалили, и взеха решение да се борят не само за победа над торите, но и за парламентарна реформа.
Насърчен от успешните преговори, вследствие на които с подкрепата на мистър Гарднър беше сключена чудесна сделка за имота на Фицуилям, той реши да направи опит да продължи политическата си кариера, като се кандидатира за Парламента на предстоящите избори. За нещастие младостта и ентусиазмът му не можеха да се мерят с влиянието на повечето дългогодишни членове на реформистката партия. След като кандидатурата му беше отхвърлена, той се върна разочарован, но решен да опита отново. Когато се отби у семейство Гарднър, за да съобщи лошата новина, ги намери в разгара на приготовленията за Коледа и остана, за да се включи и той. Двете момчета се бяха прибрали за Коледа и заедно с Каролайн и Емили успяха да го разведрят.
Станеше ли въпрос за Коледа, семейство Гарднър се придържаха към традицията. Сега беше техен ред да организират семейното празненство и те бяха приели тази отговорност много сериозно. Имаше изобилие от традиционни ястия, приготвени от мисис Гарднър, децата пък часове наред закачаха украсата и избираха подаръци за родителите си.
Фицуилям, който никога не беше прекарвал такива коледи у дома си, беше запленен от топлотата и сърдечността в техния дом. Тъй като нямаше изгледи имението му да бъде готово до края на годината, той все още живееше в Пембърли, но беше започнал да прекарва все повече време в Оукли не само по работа, а и защото му беше приятно. Елизабет, която намина да предложи помощта си, не се изненада, че намира Фицуилям при тях, тъй като той често им гостуваше. Безсмислено беше да му предлага да си тръгнат заедно с нейната карета — той винаги предпочиташе да остане до по-късно и да се прибере сам.
В деня преди Коледа очакваха Каролайн и Емили в Пембърли, за да помогнат за детското коледно тържество. Малко след обеда Фицуилям отиде да ги доведе. Когато към пет часа пристигнаха в Пембърли с близо час закъснение, от каретата слезе само Каролайн. Казаха, че на Емили и прилошало, след като яла много сладкиши. Джорджиана, която търпеливо ги беше чакала, беше изключително благодарна, че може да разчита на помощта на Каролайн и бързо я поведе навътре, като отпрати Фицуилям в салона.
Елизабет обаче, застанала до любимия си прозорец, не можеше да не забележи как двамата сияеха от радост и как свойски и естествено Каролайн подаде ръка на спътника си, за да й помогне да слезе от каретата, след което въобще не побърза да я отдръпне.
Фицуилям имаше вид на младеж, загубил всякаква власт над чувствата си. Усмихваше се без причина и усмивката дълго не слизаше от лицето му, изглеждаше така, сякаш не изпитва нито глад, нито жажда, беше изключително любезен с всички, но очевидно не чуваше нито дума от казаното, а погледът му се луташе из стаята, докато не открие единственото лице, което го вълнуваше. За Лизи тези симптоми бяха повече от ясни.
По средата на вечерта, когато Елизабет беше застанала до д-р Грантли и Джорджиана, Каролайн се появи с едно от малките деца на ръце. Бързината, с която Фицуилям скочи да й помогне, и загрижеността заради това, че носи детето (което всъщност никак не й тежеше), накара и тримата да се усмихнат, а д-р Грантли прошепна нещо на Джорджиана. Елизабет не можа да го чуе, но беше сигурна, че се отнася до двойката, която наблюдаваха.
По-късно тази вечер мистър Гарднър дойде да прибере дъщеря си и Елизабет си отдъхна не защото бяха направиш нещо нередно или пък защото се бяха държали непристойно, а защото се притесняваше за тях. Тя обичаше Каролайн като собствена сестра и въпреки че беше сигурна в нейната непорочност и в почтеността на Фицуилям, не можеше да не се тревожи за последствията от романтичното им увлечение. Помнеше терзанията на Джейн, помнеше и собствените си неволи — те бяха краткотрайни и с щастлив край, но как ли щеше да се справи Каролайн, ако бъде наранена на такава крехка възраст? Реши да поговори за това с Дарси, но не й се удаде възможност да го направи веднага.