За един кратък миг си помислих панически, че това е Хич Палей. Хич, с когото не бях разговарял от 2021 г., Хич Палей, изникнал от миналото като проклет призрак.
Но беше друг призрак.
Лежах, заслушан в тежкото дишане, свистенето на нощния въздух през износените мехове.
— Татко?
— Скоти… — повтори той, сякаш нямаше сили да продължи нататък.
— Татко, пил ли си? — попитах, като старателно избегнах думата „пак“.
— Не — отрече той ядосано. — Не… о, майната му на всичко. Нали се лекувам… сам знаеш, дявол го взел.
После затвори.
Измъкнах се от леглото.
Гледах как слънцето се издига над земеделските стопанства на изток, огромните корпоративни ферми, нашата последна преграда срещу глада. Нивите бяха покрити с тънък снежен слой, от който се подаваха изсъхналите останки на опустошените царевични редове.
По-късно прескочих до апартамента на Анели и потропах на вратата.
Не се бяхме виждали повече от година, но все още поддържахме приятелски отношения, когато се срещнехме в кафенето. Напоследък тя проявяваше нещо като майчински интерес към мен — разпитваше ме за здравето, сякаш очакваше всеки миг да ме сполети нещо лошо. (Може би и този ден щеше да дойде, но все още бях здрав като бик.)
Но когато отвори вратата, на лицето й се изписа изненада и смущение.
Знаеше, че съм уволнен. Може би дори знаеше повече по въпроса.
— Скоти — възкликна тя, — ей, първо трябваше да звъннеш.
— Заета ли си? — Не изглеждаше да е заета поне ако се съдеше по дрехите. По-скоро чистеше кухнята.
— Ще излизам след минутка. Бих те поканила, но не съм облечена подобаващо. Какво правиш тук?
Едва сега осъзнах, че се страхува от мен — или може би се бои да я видят с мен.
— Скот? — тя погледна през рамо към коридора. — Проблеми ли имаш?
— Защо да имам проблеми, Анели?
— Ами защото… чух, че са те уволнили.
— Кога беше това?
— Какво искаш да кажеш?
— Откога знаеш, че ще ме уволнят?
— Питаш ме дали се е говорело? Не, Скот. Божичко, щеше да е толкова унизително. Не. Само слухове, нали знаеш…
— Какви слухове?
Тя се намръщи и прехапа устни. Имаше такъв навик.
— Например, че „Кемпиън-Милър“ не искали да си имат неприятности с правителството…
— Какво общо има това с мен, за Бога?
— Знаеш ли, не е необходимо да викаш.
— Анели, неприятности с правителството?
— Това, което чух, е, че някакви хора разпитвали за теб. Правителствени служители.
— Полиция?
— Не, да не би да си имаш ядове и с полицията? Ставаше дума за костюмари. Не зная подробности.
— Това звучи налудничаво.
— Хората приказват разни неща, Скот. Може да са глупости. Наистина нямам понятие защо са те уволнили. Въпросът е, че управата предпочита да си пази разрешителните. Заради задграничните пазари и прочее. Ако някой дойде и започне да задава въпроси за теб, това може да заплаши всички останали.
— Анели, аз не съм никаква заплаха.
— Зная, Скот. — Личеше й, че нищо подобно не знае. Не искаше да срещне очите ми. — Повярвай ми, сигурна съм, че всичко това са дрънканици. Скот, време е да се обличам. — Тя понечи да затвори вратата. — И следващия път ми позвъни, моля те!
Живееше на втория етаж на малък триетажен блок в старата част на Едина. Апартамент 203. Втренчих поглед в номера на вратата. Двайсет плюс три.
Никога вече не се видяхме с Анели. Понякога се питам какво ли е станало с живота й. Как се е справила през следващите трудни години.
Така и не казах на Джанис, че съм си изгубил работата. Не че се опитвах да й доказвам нещо. По-скоро на себе си. И със сигурност на Катлин.
Всъщност Катлин вече не се интересуваше от моя живот. На десет професионалните занимания на възрастните й се струваха скучни и безинтересни. Тя знаеше само, че „ходя на работа“ и че изкарвам достатъчно пари, за да бъда уважаван, ако не богат член на света на големите. И това й стигаше. Харесвах отражението си в очите на моята дъщеричка: големият, стабилен, предсказуем, дори скучен баща.
Но не и разочароващ.
И със сигурност не заплаха за когото и да било.
Не исках Кати (Джанис и дори Уит) да узнае, че съм бил уволнен… поне не веднага, поне докато намеря някакво обяснение. Може би нямаше да е щастливият край, но най-малкото следващата глава в историята.
И тя дойде — под формата на неочаквано телефонно позвъняване.
Не беше щастливият край. Изобщо не беше край. И със сигурност не ставаше въпрос за щастие.
Джанис и Уит ме поканиха на вечеря. Правят го от време на време, както хората си внасят допълнителните пенсионни вноски или участват в благотворителна програма.
Джанис вече не беше самотна майка в квартал на града с контролирани от градската управа наеми. Беше се отървала от позорното петно, след като се бе омъжила за своя началник в биохимичната лаборатория, където работеше. Уитман Делахънт беше амбициозно момче с изявен мениджърски талант. Фармацевтична компания „Кларион“ просперираше въпреки азиатската криза, попълвайки празнината на пазара, образувала се след отдръпването на китайските и тайванските препарати. (Уит обичаше да се хвали, че за тяхната фирма хронолитите били истински „божи дар“, което караше Джанис да се усмихва неспокойно.) Не мисля, че Уит ме харесваше особено, но ме приемаше като някой братовчед от провинцията, обвързан с жена му чрез досадни, но неизбежни роднински връзки.
Ще бъда откровен, той се опитваше да се държи дружелюбно с мен, поне онази вечер. Отвори лично вратата на двуетажната си къща и застана на прага, окъпан в топла, жълтеникава светлина. Усмихна се. Уит бе от онези едри, пухкави мъже, които малко приличат на плюшени мечета. Не беше красавец, но от онзи тип, който жените обичат да определят като „сладък“. Беше с десет години по-възрастен от Джанис. Притежаваше ентусиазирана, макар и не съвсем искрена усмивка, която разкриваше два реда бели зъби. Уит със сигурност имаше най-добрия зъболекар, най-добрата здравна застраховка и най-хубавата кола в квартала. Понякога се чудех дали Джанис и Катлин не се изморяват в опитите си да бъдат най-добрата съпруга и дъщеря.
— Заповядай, Скот! — възкликна той. — Събуй си обувките и се стопли на огъня.
Вечеряхме в просторната столова, с големи прозорци, за да можем да се любуваме на околния пейзаж. Кати ни разказа някои неща от училище. (Изглежда, последната година имаше проблеми с математиката.) Уит ни запозна ентусиазирано колко успешно върви работата му. Джанис все още се занимаваше с протеинов синтез в „Кларион“ и поговорихме малко и за това. Очевидно тя нямаше нищо против да остави на Уит да води разговора.
Кати първа се извини и се прехвърли в съседната стая, откъдето се чуваше равномерното бърборене на телевизора. Уит донесе шише бренди. Напълни доста несръчно чашите, като японец, опитващ се да спазва западната традиция. Уит със сигурност не си падаше по алкохола.
— Май все аз приказвах — извини се той. — Ти как си, Скот? Как върви животът при теб?
— „Провидението не раздава подаръци по списък“ — цитирах аз.
— Нашият Скоти е поет — подсмихна се Джанис.
— Всъщност, исках да кажа, че ми предложиха работа.
— Значи ли това, че напускаш „Кемпиън-Милър“?
— Разделих се с тях още преди две седмици.
— Охо! Смело решение, Скот.
— Благодаря, Уит, макар че тогава не бях толкова сигурен.
— И какво ще правиш сега? — попита Джанис.
— Ами, още не зная със сигурност… всъщност, помниш ли Сю Чопра?
Джанис се намръщи. После очите й се разшириха.
— Да! От „Корнел“, нали? Беше ни асистентка през първата година.
С Джанис се бяхме запознали в университета. За първи път я видях в химичната лаборатория, с колба течен алуминиев хидроксид в ръка. Ако я беше изпуснала, щеше да убие и двама ни. Първо правило на стабилната връзка: не изпускай проклетата колба.