— Пълна противоположност на идеята за паметник, нали? Би трябвало паметниците да са посланици към бъдещето — мъртвите говорят на своите потомци.
— „Вижте делата ми, о, могъщи и отчаяни.“
— Именно. Но хронолитите обърнаха всичко наопаки. Не „аз бях тук“, а по-скоро „аз идвам“. „Аз съм бъдещето, независимо дали ви харесва.“
— Вижте делата ми и треперете.
— Възхитително и отвратително, нали?
— И ти ли смяташ така?
— Ще ти призная, Скоти, че има моменти, в които направо ми взема ума.
— На мен също. — Да не говорим за жена ми и дъщеря ми — хронолитът ми бе отнел и тях.
Бях малко объркан да видя собствената си мания по хронолитите представена върху стените в кабинета на Сю Чопра. Сякаш току-що бях открил, че двамата с нея делим общ дихателен орган. Но това бе причината да се съгласи да постъпи на тази служба — сега имаше възможност за достъп до всякаква информация за хронолитите. Ако бе останала в някоя лаборатория, щеше да разполага с ограничени средства и без поглед върху развитието на нещата. И все още имаше възможност да работи над фундаменталните си изследвания — дори по-ефективно, след като на бюрото й всекидневно се поставяха материали, свързани с всички секретни научни изследвания.
— Ето това е, Скоти.
— Добре, покажи ми къде ще работя.
Тя ме отведе до малък кабинет, оборудван с бюро и терминал. Терминалът на свой ред бе свързан чрез секретен достъп с квантово-органична работна станция — неимоверна сила в сравнение с компютъра ми в „Кемпиън-Милър“.
На дървен стол в ъгъла на кабинета седеше Морис Торанс и четеше последното издание на „Голф“.
— И той ли върви с комплекта? — попитах.
— Ще се постесниш заради него. Морис трябва да е близо до мен.
— Приятел ли ти е?
— Морис е моят телохранител, освен други неща.
Морис се усмихна и остави списанието. Почеса се по главата, несръчен жест, който вероятно целеше да покаже очертаващия се под сакото му кобур.
— Аз съм почти безвреден — рече той.
Здрависахме се, този път малко по-сърдечно, отколкото когато ме водеше за уринна проба.
— Засега — поде Сю — ще искам от теб само да се запознаеш работата тук. Няма да те пришпорвам както на предишната ти служба, така че си води бележки. В края на седмицата ще обсъдим как да продължим.
През първия ден се занимавах с това. Но не се интересувах от данните и заключенията на Сю, а по-скоро от методите на работа, формулировките, с чиято помощ проблемите се трансформираха в логически задачи, които после подлежаха на анализ и обработка. Някои от програмите, инсталирани от Сю, се оказаха ужасно допотопни и бавни и даваха само далечно приближение, груба и примитивна оценка на събитията.
По някое време Морис приключи с разглеждането на „Голф“ и донесе обяд от закусвалнята малко по-надолу по пътя, заедно с екземпляр от „Летящият риболовец“, с което да разсее следобедната скука. Сю се появяваше от време на време, за да ни огрее с щастливата си усмивка: ние бяхме нейната буферна зона, изолиращият слой между света и загадката на Куин.
Едва докато карах към къщи — поредния нает апартамент в моя живот, все още полупразен, — си дадох сметка колко внезапно и необратимо се бе променил животът ми.
Може би беше заради напрежението от трафика или заради гледката на палатковите селища и изоставените ръждясали автомобили край пътя, а нищо чудно да бе и заради перспективата да прекарам един самотен уикенд. Въздържанието никога не се е радвало на популярност сред обществото, но стоицизмът се смяташе за достойнство, а ключът към него бе тъкмо въздържанието, твърдият отказ да се капитулира дори пред най-ужасяващата истина. Напоследък можех да се похваля със завиден стоицизъм. Но когато смених лентите, за да задмина една цистерна, отзад ме притисна жълт ван, а камионът започна бавно да се измества към мен, и усетих, че лицето ми се облива в хладна пот. Намирах се в сляпата зона на шофьора на камиона, още няколко секунди и сблъсъкът ни щеше да е неизбежен. На всичко отгоре ванът зад мен отказваше да намали и за няколко мига ме завладя неудържима паника.
После шофьорът на цистерната ме забеляза в страничното огледало, изправи волана и ме пропусна да мина.
Ванът профуча покрай мен, сякаш нищо не се е случило.
Продължих да стискам кормилото с лепкави пръсти, загледан право напред в сивкавия път — напълно изгубен, някъде по средата между забравата и забвението.
Седмица по-късно пристигнаха първите добри новини: обади се Джанис, за да ми съобщи, че Кати ще получи ново ухо.
— Нарича се мастоидно-кохлеарна протеза — обясни ми тя. — Това е нова методика, но доста успешна, особено при случаи като нашия, когато глухотата е вторична.
— Могат ли да го направят?
— Казват, че успеваемостта е почти сто процента.
— Опасно ли е?
— Не особено. Но все пак става с операция. Ще лежи в болница поне седмица.
— Кога?
— Записана е за след шест месеца.
— С какво ще платиш?
— Уит има солидна застраховка. Неговата фирма е готова да поеме част от разходите. Аз също ще помогна, с каквото мога, а останалото Уит възнамерява да плати от джоба си. Това може да означава втора ипотека на къщата. Но също и че Катлин ще има нормално детство.
— И аз искам да помогна.
— Скоти, знаеш, че не си кой знае колко богат в момента.
— Имам пари в банката.
— Благодаря ти за предложението. Но, честно казано, Уит ще се чувства по-спокоен, ако се справи сам с това.
Кати бе привикнала със загубата на слуха. Ако не обръщате внимание на леко наклонената й глава и начина, по който понякога се мръщи, когато разговорът стане твърде тих, няма да забележите, че има недъг. Ала постоянно й се напомняше, че е различна — в клас винаги я слагаха на първия чин, много учители й говореха бавно, оформяйки думите с уста, сякаш е глухоням урод. Беше несръчна в училищните игри, защото можеха лесно да я изненадат откъм гърба. Всичко това, плюс вродената й срамежливост, я бе направило неуверена, потисната, самовглъбена.
Но ето че предстоеше промяна. Стореното можеше да бъде поправено благодарение на напредъка на биомеханичните приложения. И също така на Уитман Делахънт. Дори и помощта му да бе донякъде подхранвана от собствения му егоизъм… какво пък, майната му за това.
Катлин отново щеше да е здрава. По-важно от това нямаше.
— Въпреки всичко искам да участвам, Джанис. Това е нещо, което дължа на Катлин отдавна.
— Ни най-малко, Скоти. Проблемът с ухото изобщо не е по твоя вина.
— Искам да й помогна, Джанис.
— Какво пък, щом настояваш, Уит сигурно ще се съгласи да поемеш малка част.
Добре, че бях пестелив през последните пет години. „Малката част“ се оказа половината от цената на операцията.
— И така, Скоти — рече ми Сю Чопра, — готов ли си за пътешествие?
Вече й бях казал за операцията на Катлин. Осведомих я и че искам да съм при дъщеря ми, когато се възстановява — и че последното не подлежи на обсъждане.
— Че това може да продължи половин година — възрази тя. — Да не мислиш, че разполагаме с толкова много време?
Седяхме в просторното кафене, четирима на масата край прозореца, от който се виждаше шосето. Аз, Сю, Морис Торанс и един млад мъж на име Реймънд Мозли.
Рей Мозли беше физик, специализант в Масачузетския технически университет, който работеше със Сю върху някои електронни изобретения. Двайсет и пет годишен, с добре очертано шкембенце, чорлав и с ум като наточен бръснач. Избягваше ме няколко седмици, най-вече защото бях непозната физиономия, но постепенно ме прие, когато осъзна, че не съм му съперник за привързаността на Сю Чопра.
Сю, разбира се, бе с близо петнайсетина години по-възрастна от него, а и сексуалните й вкусове не бяха насочени към мъже, още по-малко към млади физици със занемарена външност, които смятаха, че задушевен разговор на тема мю-мезонни взаимодействия може да се възприеме като покана за интимна близост. Сю му бе обяснила всичко това няколко пъти и Рей привидно бе приел обяснението. Но все още я обстрелваше с влажни погледи от другата страна на масата и се съобразяваше с мнението й с верността на любовник.