— Ще бъда зад граница за известно време.
— Колко дълго?
— Честно казано, не зная.
— Онези от ФБР казаха ли ти, че съм болен?
— Казаха ми.
— Може да не е това, което си мислят. Не се чувствам добре, но… — той сви рамене. — Тези всезнайковци лекарите могат да те оберат до шушка. Искаш ли чаша кафе?
— Ще си сипя. Машината нали е там, където я помня?
— Да не мислиш, че съм твърде слаб дори да ти сипя кафе?
— Не съм казвал подобно нещо.
— Все още мога да правя кафе, за Бога!
— Нямам никакво намерение да те спирам.
Той отиде в кухнята. Надигнах се и надзърнах в коридора, но го видях да си сипва солидна доза уиски в чашата с трепереща ръка.
Докато го чаках във всекидневната, разглеждах лавиците. Повечето книги бяха на майка ми. Томове на Нора Робъртс, „Мостовете на Мадисън“ и безкрайната серия на Тим Лахайе. Баща ми бе допринесъл за разнообразието с няколко стари книги на Том Кланси и „По-чудно от науката“. Аз самият имах доста свои книги, когато живеех тук — бях отличен ученик, вероятно защото твърде много се страхувах да си тръгна от училище и да се прибера у дома, — но държах книгите си в моята стая, най-вече защото не исках Конан Дойл и Джеймс Ли Бърки да се смесват с писатели като В. К. Ендрюз и Кетрин Колтър.
Баща ми се върна с две чаши кафе. На моята бе изписано „Доставки Кориолис“, името на последната фирма, в която бе работил цели двайсет и три години и от която все още получаваше пенсионен чек всеки месец. Кафето бе едновременно слабо и горчиво.
— Няма нито мляко, нито сметана — рече той. — Зная, че го обичаш разредено. Сложих ти мляко на прах.
— Няма нищо.
Той се отпусна в креслото си. На масичката до него имаше дистанционно — вероятно от видеопанела. Погледна го с известна нега, но не посегна към него. Вместо това каза:
— Не зная каква ще е тази твоя работа, но онези типове от ФБР задаваха доста странни въпроси.
— Като например?
— Ами, в началото бяха съвсем обичайни, къде си ходил на училище, какви оценки си получавал, къде си започнал работа и прочее. Но искаха доста подробности. Дали си участвал във всички спортни занимания, какво си правел през свободното си време, обичал ли си да говориш за политика и история. Кой е семейният ни лекар, имал ли си необичайни болести в детството, кои са ти били приятелите, налагало ли се е да ходиш на психиатър. Питаха и доста за Илейн. Естествено, знаеха за болестта й. Но когато опряхме до това, рекох им да си гледат работата. Всъщност, и без това бяха съвсем наясно с нещата.
— Питали са за мама?
— Нали току-що ти го казах?
— И какво още ги интересуваше?
— За нея ли? Ами симптомите. Кога са се появили и какво й е било поведението. Разни работи, дето трябва да си останат в семейството. Божичко, Скоти, искаха какво ли не. Да ти разгледат старите вещи в гаража. Ще ми повярваш ли, че даже взеха проби от водопровода.
— Значи са идвали в къщата?
— Аха.
— Взеха ли друго, освен пробите?
— Не съм забелязал, но бяха цяла тълпа и не можех да ги следя непрестанно. Ако искаш, иди сам да провериш — кашонът с нещата ти е до буика.
Завладян от любопитство и леко обезпокоен, отскочих до неотоплявания гараж.
Кашонът, за който говореше, съдържаше всякакви джунджурии от детските ми години. Албуми със снимки, няколко награди, стари книги и дискове, играчки. Между тях, както забелязах, и месинговата Статуя на свободата, която бях донесъл от Ню Йорк. Беше потъмняла с годините. Взех я и я пъхнах в джоба на палтото си. И да липсваше нещо тук, нямаше никакъв начин да разбера. Но идеята непознати федерални агенти да се ровят из нещата ми беше направо ужасяваща.
На дъното на кутията имаше папка с мои рисунки. Никога не съм бил особено надарен в това отношение, но майка ми ги харесваше и настояваше да ги запази. Избледнели акварели, листопад, няколко снежни сцени, превити борове, несръчно изрисувани хижи — самотни неща сред огромен и пуст пейзаж.
Когато се върнах в къщата, баща ми клюмаше в креслото. Чашата за кафе се поклащаше застрашително на ръба на подлакътника. Преместих я на масата. Телефонът иззвъня и той се размърда. Пресегна се към слушалката и я вдигна. Беше стар модел, свързан с жица с устройството на стената.
— Да — рече няколко пъти, после ми подаде слушалката. — За теб е.
— За мен?
— Да виждаш някой друг тук?
Обаждаше се Сю Чопра, веднага познах гласа й.
— Скоти, изплашихме се за теб.
— Чувствата са взаимни.
— Сигурно се питаш как сме те намерили. Радвай се, че успяхме. Не биваше да изчезваш така.
— Да изчезвам ли, Сю? Прекарах следобеда с баща ми.
— Разбирам. Но щеше да е добре, ако ни беше предупредил. Морис се бе погрижил да те проследят.
— Майната му на Морис. Нима трябва да искам разрешение дори когато напускам града?
— Не е писано правило, но щеше да е добре. Скоти, зная колко си ядосан. Минавала съм през това. Но времената се менят. Животът е далеч по-опасен, отколкото беше някога. Кога смяташ да се връщаш?
— Тази вечер.
— Добре. Защото трябва да си поговорим.
Казах й, че съм на същото мнение.
Поседях с баща ми още няколко минути, после му съобщих, че е време да си вървя. Зад пердето вече не се процеждаше никаква светлина. В къщата цареше сумрак и миришеше на прах и на суха топлина.
Той се размърда в креслото и рече:
— Доста път измина само за да пиеш кафе и да мърмориш. Виж, знам защо си тук. Но ще ти кажа — не ме е страх да умра. Нито да говоря за това. Събуждаш се, прочиташ си пощата и си казваш, брей, няма да е и днес.
— Разбирам.
— Нищо не разбираш. Но се радвам, че дойде.
Направо бе изумително да каже подобно нещо. Не знаех какво да отговоря.
Той се изправи. Панталоните му се смъкнаха по измършавялата талия.
— Невинаги съм се отнасял към майка ти така, както трябваше. Но поне бях до нея, Скоти. Дори когато беше в болница. Когато не знаеше коя е. Водех те при нея само в добрите й дни. Някои от нещата, които ми е казвала, щяха да ти обелят кожата. А по това време ти вече беше в колеж.
Майка ми умря от усложнена пневмония в годината преди да се дипломирам.
— Можеше да ме повикаш, когато се разболя.
— Защо? За да носиш в себе си спомена за твоята собствена майка, която те ругае от смъртното си легло? Какъв смисъл?
— Аз също я обичах.
— За теб беше лесно. Аз може и да съм я обичал, а може и да не съм. Вече не помня. Но бях до нея, Скоти. През цялото време се стараех да й бъда опора. Да не я изоставям.
Запътих се към вратата. Той ме последва няколко крачки, но спря задъхан.
— Опитай се да ме запомниш с това — заръча на раздяла.
8.
Когато пристигнахме на летище „Бен Гурион“, там цареше хаос, а чакалнята бе претъпкана от заминаващи. Полетът на „Ел Ал“ се бе забавил с три часа заради неподходящи атмосферни условия, а самото ни заминаване — с цели три дни, по „дипломатически“ причини, както ни обясни Сю. Самолетът, с който летяхме, бе почти празен. Щеше да се напълни на обратния път. Евакуацията на Ерусалим бе в пълен ход.
Напуснах летището в компанията на Сю Чопра, Рей Мозли и Морис Торанс, заобиколени от малочислен кордон федерални агенти с лещи за подсилено зрение и скрити оръжия, и ескортирани от петима цивилни служители на израелската армия, които освен джинси и фланели с къси ръкави носеха автомати „Узи“, преметнати небрежно през рамо. Преведоха ни експедитивно през митническото гише и през чакалнята на летището до паркинга, където вече ни очакваше пикап, боядисан като такси. Сю се настани на седалката до мен, все още замаяна от пътуването. Морис и Рей седнаха зад нас и пикапът напусна района на летището.