— За продължителен обяд ли? Колко надалеч отиваш, Скоти?
— Не много.
— Още не сме свършили, нали знаеш?
Не разбрах дали говореше за проекта или за нещо друго.
Кракът й бе оздравял отдавна, но преживяното в Ерусалим бе оставило други рани. Ерусалим, призна ми тя, я накарал да разбере колко опасна може да бъде работата й — и че като се поставя в самия център на тау-турбуленцията, тя излага на риск не само себе си, но и хората около нея.
— Предполагам, че това е неизбежно — заключи натъжено, — но едва ли може да стане по-зле. Когато стоиш твърде дълго на релсите, шансът да те блъсне влак нараства.
Обещах й да се върна, за да довърша програмата следобед. Тя ме погледна скептично.
— Има ли нещо друго, което би искал да ми кажеш?
— Не за момента.
— Пак ще поговорим — рече тя.
Както много други нейни предсказания, и това се оказа вярно.
Морис предложи да ми прави компания на обяд, но аз отказах с обяснението, че трябва да свърша и други задачи и ще хапна сандвич в движение. Дори да хранеше някакви подозрения, не ги показа.
Изтеглих влога си от „Цюрих-Американ“ и прехвърлих по-голямата част от парите в карта, останалото поисках под формата на старомодни зелени банкноти. Направих няколко кръгчета из града, за да се уверя, че Морис не ме следи, колкото и да бе малка вероятността. По-скоро би сложил предавател в колата ми. Ето защо откарах крайслера в магазин за употребявани коли и поисках да го заменя за нещо друго с доплащане. След като се поогледах, съобщих на продавача, че тук нищо не ми харесва и се съгласих да ме откарат в другия салон. Там избрах един невзрачен фолскваген, с доста запазен двигател въпреки занемарения си външен вид.
Цялата тази аматьорска шпионска игра несъмнено оставяше зад мен електронна диря, широка колкото Мисури. Но въпреки че Морис Торанс със сигурност можеше да ме открие благодарение на старите си връзки, едва ли би го направил достатъчно бързо, за да ме задържи в Балтимор.
Бях на двеста мили западно от града, когато се спусна нощта — с отворен прозорец на колата, за да нахлува топлият юнски въздух, и предъвквайки антиацид, за да успокоя разбунтувания си стомах.
Имаше голям бежански лагер на мястото, където магистралата пресичаше река Охайо, над хиляда палатки, чиито чергила се вееха от пролетния вятър, а дузина запалени във варели огньове горяха ярко. Повечето от тези хора сигурно бяха бежанци от Луизианските низини, безработни от рафинериите и химичните заводи; фермери, чиито земи са били залети от придошлата Мисисипи. Всъщност, напоследък водите се оттегляха от Атчафалайския басейн, оставяйки след себе си покрита с лепкава глина равнина. Повече от един милион души бяха пострадали от пролетните наводнения, без да се брои хаосът в пътната мрежа, предизвикан от паднали мостове и прекъснати пътища.
Покрай шосето се бяха наредили хора, които просеха от преминаващите в двете посоки коли. Автостопът бе забранен в този щат още преди петдесетина години и рядко се случваше нападение срещу шофьори. Но тези хора (тези нещастници), изглежда, бяха изгубили всякаква надежда. Те стояха, прегърбени като врани в дъжда, премигвайки срещу фаровете.
Надявах се, че поне Кати има къде да спи тази нощ.
Стигнах покрайнините на Минеаполис и наех стая в един мотел. Дребничкият, съсухрен мъж на рецепцията ококори очи, когато извадих банкноти от портфейла си.
— Ще трябва да ги занеса в банката — рече той. Добавих още петдесет долара заради усилието и той бе така любезен да не ми иска личната карта. Стаята, която ми даде, бе оборудвана с легло, малък терминал и прозорец към паркинга.
Ужасно ми се спеше, но преди това трябваше да поговоря с Джанис.
Уит вдигна телефона.
— Скот — рече той добросърдечно, но без излишен ентусиазъм. Звучеше като човек, който също има нужда от сън. — Предполагам, че се обаждаш заради Катлин. Съжалявам, че ще те разочаровам, но нямаме нова информация. Полицията смята, че тя все още е в града, а ние можем само да се надяваме. Правим всичко, което ни е по силите.
— Благодаря, Уит, а сега бих искал да разговарям с Джанис.
— Късно е. Не ми се ще да я безпокоя.
— Няма да се бавя.
— Добре. — Уит се отдалечи от екрана. Джанис се показа след малко, облечена в нощница, но съвсем будна.
— Скоти — рече тя. — Опитвах се да се свържа с теб, но у вас никой не вдига.
— Така е. Пристигнах в града. Дали може утре да поговорим?
— Ти си в града? Не беше необходимо да идваш чак тук.
— Не мисля така. Джанис? Ще ми отделиш ли един час? Мога да прескоча до къщата или…
— Не — прекъсна ме тя. — Аз ще дойда. Къде си отседнал?
— По-добре да не идваш тук. Какво ще кажеш за малкото ресторантче на „Дюкейн“? Сещаш ли се?
— Да, но не зная дали още работи.
— По обяд?
— Нека бъде в един.
— Опитай се да поспиш — рекох.
— Ти също. — Тя се поколеба. — Изминаха четири дни, Скоти. Четири нощи. Мисля за нея през цялото време.
— Утре ще поговорим — успокоих я аз.
11.
Съществува разлика между това да видиш някого на екрана и на живо. Бях звънял на Джанис дузина пъти през последните няколко месеца. Но едва я познах, когато пристъпи прага на ресторанта.
Промяната, мисля, бе настъпила по две причини — просперитет и страх.
Уит се справяше добре въпреки икономическата криза. Джанис носеше скъп костюм от син туид, но изглеждаше сякаш просто бе бръкнала в гардероба и бе смъкнала от закачалката първото, което й е попаднало. Очите й бяха зачервени, кожата под тях — подпухнала и сива.
Прегърнахме се сърдечно, но без страст и тя седна на стола срещу мен.
— Никакви новини — бяха първите й думи. Ръката й се пресегна машинално към чантата, където очевидно държеше телефона. — Полицаите казаха, че ще се обадят, ако излезе нещо.
Тя си поръча салата, която не докосна, и „Маргарита“, която изпи на един дъх. Сигурно щеше да е по-добре да поговорим за нещо друго, но и двамата знаехме за какво сме тук.
— Май ни чака още едно премеждие заедно. Ще се справиш ли?
— Да — отвърна тя. — Мисля, че ще мога, Скоти. Трябва да ми кажеш какво си намислил.
— Какво съм намислил?
— Ами… за това. Защото всичко е в ръцете на полицията, и можеш да създадеш проблем, ако се намесиш.
— Аз съм неин баща. Мисля, че имам право да зная.
— Да знаеш да, несъмнено. Но не и да се месиш.
— Нямам никакво намерение да се меся.
Тя се усмихна изнурено.
— Защо ли ми е трудно да повярвам?
Започнах да я разпитвам за Кати, но тя ме спря.
— Почакай. Първо да ти дам това.
Беше малък хартиен плик, който извади от чантата си и ми подаде. Вътре имаше скорошна снимка на Катлин. Беше извадена на гланцова хартия — изображението бе отчетливо и ясно.
Кати на шестнайсет, доста висока за възрастта си и невероятно хубава. Природата се бе смилила над нея, спестявайки й проклятието на пубертетното акне и, съдейки по позата и изражението, стеснителността на младите. Изглеждаше сериозна и съвсем здрава.
В първия миг не можах да разбера кое е необичайното в снимката. После се сетих. Косата й. Кати си бе вързала косата на плитка, откривайки ушите си. И двете.
— Ето какво направи за нея, Скоти. Исках да ти благодаря.
Протезата на вътрешното ухо, разбира се, не се виждаше, но козметичната корекция беше безупречна. Ухото изглеждаше напълно нормално, то не беше изкуствено, а отгледано от стволови клетки на Кати. Нямаше никакви белези, освен тънка линия в основата. Въпреки това години след операцията тя продължаваше да се стеснява заради недъга си.
— Когато свалиха превръзките беше съвсем розово. Като на бебе.
Присъствах на операцията, но не и на свалянето на превръзката. Втората част бе съвпаднала с появата в Дамаск и трябваше да съм там със Сю.