В квартала на Ашли преобладаваше символът К+, изрисуван с тебешир или като цветни графити по стените и тротоарите. Спрях пред китайския ресторант в уговорения час, Ашли изтича навън и се настани на седалката до мен.
— Добре, че колата ти не е луксозна — рече тя. — Няма да привличаш внимание.
— Къде отиваме?
Даде ми адрес на пет квартала от дома й, в една част на града, където преобладаваха складове и магазини за алкохол.
— Човекът, с когото ще се срещнем — обясни без предисловие, — се казва Чийвър Кокс и се занимава с неща, за които по-добре да не споменаваш пред полицията. Познавам го, защото известно време купувах от него цигари. — Каза го с неутрален тон, но ме погледна, сякаш очакваше да изразя неодобрението си. — Преди да получа лиценз за никотинозависим, искам да кажа.
— Какво знае той за Кати и Адам?
— Може би нищо, но когато му позвъних вчера, спомена, че чул за организирането на ново поклонение и слухове за Куин, които не искал да споделя по телефона. Чийвър е доста параноичен на тези теми.
— Смяташ ли, че това, което правим, е законно?
— Че кой може да знае? Не и аз.
Тя смъкна надолу прозореца и запали цигара, изглеждаше така, сякаш очаква да й се скарам. В Минесота съществуват едни от най-суровите закони срещу тютюнопушене в Щатите. Но аз не бях от този щат, а и бях достатъчно възрастен, за да съм привикнал с тези неща.
— Ашли? — рекох. — Някога мислила ли си да се откажеш?
— О, моля те.
— Не те съдя, просто разговаряме.
— Не искам да говоря за това. — Тя издиша шумно. — Доста неща ми се струпаха през последните години, господин Уордън.
— Скот.
— Скот да бъде. Не съм слаб човек, но… ти някога пушил ли си?
— Не. — По мое време все още не поставяха антиникотинова ваксина, просто тютюнът никога не ме бе привличал.
— Сигурно ме убива, но нямам кой знае какъв избор. — Тя помисли малко, после добави: — Поне ме успокоява.
— Не те обвинявам за нищо. Дори ми харесва мирисът на запалена цигара. От разстояние.
Тя се усмихна мрачно.
— Знаех си, че си пропаднал тип като мен.
— Липсва ли ти Калифорния?
— Дали ми липсва Калифорния? — Тя завъртя очи. — Това разговор ли е, или си обезпокоен заради срещата с Чийвър? Защото, ако е така, спести си усилията. Той е малко тъмен тип, но не е лош човек.
— Много успокояващо.
— Ще видиш.
На адреса открихме порутена дървена къща. Нямаше светлина над входа, а стълбите поддаваха. Ашли дръпна настрани замрежената врата против комари и почука на дървената.
Чийвър Кокс попита кой е и Ашли му се представи. Вратата се отвори. Кокс беше плешив, трийсет и пет годишен мъж, облечен с джинси и бледосиня захабена риза.
— Здрасти, Ашли — извика той и я прегърна. След това ме изгледа.
Ашли представи и мен и каза:
— Идваме заради онова, за което говорихме по телефона.
В предната стая имаше избеляло канапе, две дървени сгъваеми кресла и масичка за кафе с пепелник. В другия край на сумрачния коридор се виждаше кухня. Ако Кокс наистина печелеше много пари от продажба на забранени вещества, със сигурност не ги прахосваше за вътрешно обзавеждане. Но може би имаше къща извън града.
Той забеляза пакета с цигари, подаващ се от джоба на ризата й.
— По дяволите, Ашли. И ти ли си в програмата? Проклетото правителство ми отнема бизнеса с тези разрешителни.
— Няма начин, ако не сътруднича, догодина ще изгубя здравната си застраховка.
Той се ухили.
— Какво пък, тогава може да те виждам по-често.
— Не разчитай на това. — Тя погледна към мен. — Веднага щом зъбите ми се избелят, си намирам свястна работа.
— Доблестна гражданка — подсмихва се Кокс.
— Абсолютно си прав.
— Да не смяташ и да се омъжиш за твоя приятел?
— Той не ми е приятел.
— Добре, Аш, извинявай и не ми се сърди. Искаш ли нещо? По-силно от онова, дето ти дават в аптеката?
— Искам да ти задам няколко въпроса за Адам.
— Да, но едва ли това е всичко, от което се нуждаеш.
Кокс очевидно намекваше, че няма да предостави информацията, ако Ашли не купи нещо от него. Бизнесът си е бизнес, искаше да каже.
— Та за сина ми, Чийвър?
— Зная, че го обичаш, Ашли, но тук говорим за бизнес.
В края на краищата тя се принуди да купи от него картон с цигари, които нарече „леки“ и които Кокс донесе от мазето. Ашли пъхна картона под мишница. От него лъхаше на влага.
Кокс се настани в едно кресло.
— Не зная дали ти е известно — заговори той, — но често ми се налага да ходя до изоставените сгради, където се навъртат хлапета и бездомници — тези на „Франклин“ или в центъра. Там е пълно с всякакви хлапета. Адам също се вясва от време на време. Търговията не е нищо особено, защото хлапетата нямат почти никакви мангизи. Дори храната крадат от магазините. Но от време на време им се завърта някой долар и тогава вземат един или два кашона с цигари, напитки, дрога, или всичко наведнъж. Най-често търгувам с Адам, защото ме помни от времето, когато идвах при теб.
Ашли сведе очи, но не каза нищо.
— Истината е, че Адам има повече ум в главата, отколкото останалите. Наричат се поклонници, или куинисти, но разбират от политика колкото някоя тухла. Знаеш ли кои са истинските поклонници? Децата на богатите. На богатите и известните. Те пътуват до Израел и Египет, палят миризливи свещи и прочее. А при тези е ясно. Повечето няма да напуснат града дори ако Куин направи бал в околията по случай коронацията си. Адам отдавна го е разбрал. Затова се навърта из копърхедските клубове — търси хора, които разсъждават като него, които гледат по-далеч от тълпата.
— Чийвър — прекъсна го тя, — можеш ли да ми кажеш дали той е още в града?
— Не мога да ти отговоря нито с „да“, нито с „не“, но се съмнявам. Ако е тук, не съм го мяркал. Виждам се с разни хора и щяха да ми кажат. Винаги се носят слухове. Помниш ли Къркуел?
Миналото лято един умопобъркан месар в Къркуел, Ню Мексико, бе обявил, че е измерил повишени фонови нива на радиацията през пролетта в очертанията на града — в неговия двор, по случайност. Вероятно се е надявал да го превърне в туристическа атракция. И успя. До септември там вече имаше лагер с десетина хиляди поклонници. Националната гвардия раздаваше храна и вода и подканяше поклонниците да се приберат у дома, но накрая ги прогони взрив от холера. Налудничавият месар изчезна своевременно, оставяйки след себе си няколко недовършени съдебни дела.
— Подобни слухове се пръкват непрестанно — обясни Кокс, — но точно сега новината е за Мексико. Куидад Портильо. Адам беше при мен преди три седмици и говореше само за това — не че някой му обръщаше внимание. Тъкмо затова се е свързал с копърхедския клуб от покрайнините — иска да отиде до Мексико и смята, че там ще се намери човек, който да ги субсидира поне за пътя.
— Отишъл е в Мексико? — подскочи Ашли.
Кокс разпери ръце.
— Не зная със сигурност. Но ако трябва да залагам, ще се обзаложа, че вече е на път за границата или дори я е пресякъл.