— За малко да ме убие — отвърнах.
— А, съмнявам се. Пък и за теб е било приятно разнообразие. Нали и без това си очаквал, че те забърквам в някоя рискована работа?
— По дяволите — изругах тихо.
— А, виждаш ли? Е, поне няма нужда да ми благодариш.
Извадихме късмет да заварим госпожа Хелвиг у дома и сама.
Появи се на вратата облечена с домашни дрехи, но се разтревожи, когато зърна на верандата непознати. Казахме й, че става дума за сина й Джеф. Тя отвърна, че вече е разговаряла с полицията, а ние не й приличаме на полицаи, така че какво всъщност искаме?
Наложи се да й покажа личната си карта, за да я уверя, че съм баща на Катлин. Тя познаваше Джанис и Уит, макар и не много добре, и веднъж се бе срещала с Кати. Когато повторих, че бих искал да разговаряме за Катлин, макар и неохотно, тя ни пусна да влезем.
В къщата цареше безупречен ред. Елинор Хелвиг бе почитателка на дървените подноси и дантелените покривчици. В ъгъла тихо бръмчеше овлажнител за въздуха. Тя се изправи демонстративно до таблото на алармената инсталация, където с едно докосване на бутона можеше да повика местната полиция. Вероятно разговорът ни се записваше. Не се страхуваше от нас, по-скоро изглеждаше силно обезпокоена.
— Зная какво преживявате, господин Уордън — бяха встъпителните й думи. — Аз самата съм подложена на същото. Сигурно ще разберете защо още не ми се иска да говоря за изчезването на Джеф.
Имах чувството, че се защитава от обвинение, което още не й е отправено. Мъжът й беше копърхед — според Уит фанатично вярващ. Тя го придружаваше на повечето срещи. Вероятно споделяше чувствата му, ако и не със същата дълбочина. Надявах се да не е.
— Госпожо Хелвиг — рекох, — ще се изненадате ли, ако ви кажа, че както изглежда, синът ви и приятелите му са заминали на хаджилък?
Тя премигна.
— Знаете ли, тази дума в известен смисъл е обидна за немалък брой млади хора.
— Искрено вярващи млади хора като Джеф?
— Надявам се Джеф да е искрен, а що се отнася до вярата му, това си е негова работа. Ще ви кажа още, че се отнасям малко скептично към отсъстващи родители, които се сещат, че имат деца, едва когато са изпаднали в затруднено положение. Но какво да се прави, като такова е обществото, в което живеем. Повечето хора смятат, че да си родител е генетично обусловено бреме, а не свещена връзка.
— Вярвате ли, че Куин би оправил тези неща? — попита я Хич.
Тя го погледна малко ядосано.
— Не вярвам, че би влошил положението.
— Госпожо Хелвиг, знаете ли какво означава хаджилък?
— Казах ви, не харесвам тази дума…
— Но много хора я използват. Включително и деца идеалисти. Срещал съм се с такива. Права сте, светът, в който живеем, е суров и това важи в най-голяма степен за децата. Виждал съм ги. Заклани и захвърлени край пътя дечица, тръгнали на поклонение. Деца, госпожо Хелвиг, изнасилени и убити. Те са млади, те са идеалисти, но освен това са наивни, а това не помага особено вън от градските черти на Минеаполис.
Елинор Хелвиг видимо побледня. (Аз също, предполагам.)
— Кой сте вие? — обърна се тя към Хич.
— Приятел на Катлин. Някога срещали ли сте се с нея, госпожо Хелвиг?
— Идвала е веднъж-дваж у дома…
— Сигурен съм, че Джеф е силен млад мъж, но какво ще кажете за Катлин? Как, според вас, ще се справи тя там?
— Не зная…
— Имам предвид на пътя, с всички тези бездомни мъже и войници. Защото, ако тези деца са тръгнали на поклонение, ще бъдат далеч в по-голяма безопасност, ако са с кола. Дори Джеф.
— Джеф може да се грижи за себе си — прошепна Елинор Хелвиг.
— Не бихте искали да пътува на стоп, нали?
— Разбира се, че не…
— Къде е колата на мъжа ви, госпожо Хелвиг?
— С нея ходи на работа. Още не се е прибрал…
— А колата на Джеф?
— В гаража.
— А вашата?
Тя се поколеба и това бе достатъчно, за да потвърди подозренията на Хич.
— На поправка.
— В коя работилница по-точно?
Тя не отговори.
— Необходимо ли е да го обсъждаме с полицията? — попита Хич.
— Той е в безопасност в колата. Нали вие го казахте?
Сега вече шепнеше едва чуто.
— Надявам се да е така.
— Джеф не спомена нищо за… поклонничество, но когато поиска колата, предположих какво може да е намислил. Баща му каза, че не бива да съобщаваме на полицията. Да не го изкарваме престъпник. Но той ще се върне. Зная го.
— Бихте могли да ни помогнете… — поде Хич.
— Виждате ли как всичко е обърнато наопаки? Защо трябва да стоварваме вината върху децата?
— Дайте ни номера на колата и джипиес маркировката. Обещавам да не ги съобщавам в полицията.
Тя посегна машинално към чантата си, после се поколеба.
— Ако ги откриете, нали ще бъдете добри към Джеф?
Обещахме да бъдем.
Хич се свърза с Морис Торанс, който засече сигнала в Ел Пасо. Локализиращото устройство бе захвърлено в двора на местния гараж, самата кола липсваше, вероятно продадена или разменена срещу прехвърляне през границата.
— Почти съм сигурен — заяви Хич. — Поели са към Портильо.
— Отиваме там, нали? — попитах.
Той кимна.
— Морис урежда полета. Трябва да тръгнем колкото се може по-скоро.
Замислих се върху думите му.
— Значи не е само слух, нали? Говоря за Портильо. Хронолит?
— Не — отвърна той. — Не е само слух. Затова искам толкова бързо да идем там.
15.
На входа на Портильо ни спряха войници, които ни казаха, че градът вече е евакуиран и вътре има само американци, които се шляят като кучета по улиците. Докато се разправяхме с тях, те пропуснаха един конвой на Червения кръст.
Хич не си направи труда да спори с войниците. Вместо това подкара колата на юг, следвайки занемарена и осеяна с пукнатини и дупки магистрала. Каза, че знаел друг път за Портильо, малко по-широк от козя пътека, но ще свърши работа, за да прекараме разнебитения пикап, който бяхме наели на летището.
— И без това сега черните пътища са далеч по-безопасни — увери ни той. — Стига да не спираме. — Хич открай време предпочиташе черните пътища.
— Защо тук? — чудеше се Ашли, докато оглеждаше през прозореца почти пустинния пейзаж, разнообразяван от редки изсъхнали шубраци или някое изоставено ранчо.
Куинистката рецесия бе още по-силно изразена в Мексико, довела до падането на Гонсалес и възстановяването на власт на корумпираната Партидо революционарио институционал. Сиромашията в селските райони се бе върнала до състоянието от миналото хилядолетие. Мексико Сити бе както най-плътно заселеният град на континента, така и най-мръсният и престъпният. В противовес на това Портильо бе малко градче без стратегическа или военна стойност, едно от множеството прашни селища, лишено от просперитет и изоставено на своята неизбежна и бавна гибел.
— Повечето хронолити са извън големите градове — рекох на Ашли. — Разпределението им изглежда напълно случайно и хаотично, ако се изключат големи центрове като Банкок или Ерусалим. Никой не знае защо. Може би е по-лесно да се построи хронолит на открито, където има достатъчно свободно пространство. Или по-малките паметници са издигнати, преди градовете да попаднат в ръцете на куинистите.
Носехме хладилна чанта, натъпкана с вода и достатъчно консерви. Сю Чопра бе останала в Балтимор, за да координира информацията, постъпваща по нейните неофициални канали и от последното поколение наблюдателни спътници. Новината за Портильо този път бе спестена на обществеността. Властите се бояха от поредния приток на поклонници. Но въпреки това се бяха прокраднали слухове в интернет.