— Мой ред е — рече тя.
Не възразих. Показах й къде съм поставил пистолета и се изтегнах на задната седалка. Одеялото бе още топло от тялото й. Заспах веднага щом затворих очи.
— Скот?
Тя ме буташе леко, но настойчиво.
— Скот!
Надигнах се и забелязах, че Ашли се е навела към мен през седалката. Тя прошепна:
— Навън има някакви хора. Чуй!
Обърна се и се наведе, за да не подава глава над вратата. Тъмнината не беше непрогледна. В небето сияеше сърповидна луна. В първия момент не долових нищо. После, някъде съвсем наблизо, женски стон, последван от сподавен смях.
— Ашли… — рекох.
— Дойдоха преди минута. Една кола по пътя. Отбиха и спряха, после се чуха малко викове. И след това — не виждах добре, докато не нагласих огледалото, и дори тогава едно дърво ми пречеше, — но изглежда някой изскочи от колата и падна. Мисля, че беше жена. Тя побягна в полето и двама мъже я последваха.
— Колко е часът? — попитах.
— Точно четири.
— Дай ми пистолета, Аш:
Тя ми го подаде неохотно.
— Какво ще правим сега?
— Какво ще правим ли? Аз ще взема пистолета и ще изляза от пикала. Когато ти дам сигнал, включваш дългите светлини и палиш двигателя. После ще видим.
— Ами ако с теб се случи нещо?
— Изчезваш оттук колкото се може по-бързо. Ако се случи нещо с мен, това означава, че и те са въоръжени. И не бива да оставаш тук, ясно?
— И къде да ида тогава?
Резонен въпрос. В Портильо? Обратно в лагера с помощите? При военните на пътя? Не знаех какво да й кажа.
Но тогава жената отвън изпищя отново и не можех да прогоня мисълта, че това е Катлин. Макар че гласът не приличаше на нейния. Всъщност, не бях я чувал да пищи от съвсем малка.
Заръчах на Ашли да бъде нащрек и че важното е да се измъкне оттук — може би да скрие пикапа по-близо до града и да изчака сутринта и Хич.
Излязох навън и затворих тихо вратата. Отдалечих се на няколко крачки и й дадох знак да запали фаровете.
Дългите светлини на пикапа пронизаха мрака на нощта като военни прожектори, а двигателят изрева с гласа на разярено животно. Жената и двамата й нападатели замръзнаха по местата си само на десетина метра от мен.
И тримата бяха млади, вероятно на възрастта на Адам. Очевидно ставаше въпрос за изнасилване. Жената лежеше по гръб в храстите, единият от мъжете й притискаше ръцете, докато вторият я разкрачваше. Тя бе обърнала лице настрани от светлината, докато двамата мъже завъртяха глави като прерийни кучета, подушили хищник.
Не изглеждаха въоръжени, а оръжието в ръката ми придаваше допълнителна увереност. Вдигнах пистолета и го насочих към тях. Готвех се да им заповядам да станат — такъв бе планът, — но бях прекалено нервен, пръстът ми трепна върху спусъка и пистолетът неочаквано изгърмя.
Едва не го изпуснах. Не знаех къде е отишъл куршумът… във всеки случай не уцели никого. Но ги уплаши. Все още бях полузаслепен от блясъка, но успях да проследя бягащите към колата младежи. Не знаех дали да не стрелям още веднъж. (По-късно Хич ми каза, че спусъкът на пистолета бил специално омекотен за бърза стрелба.)
Мъжете скочиха в колата с изненадващо бързи движения. Ако имаха оръжие вътре, сигурно щях да загазя — тъкмо това ми хрумна, когато двигателят оживя и колата се понесе към града, хвърляйки зад себе си чакъл.
Остана само момичето.
Извърнах се към нея, като се стараех да държа оръжието насочено надолу. Едва сега почувствах, че китката ме наболява от отката.
Момичето се бе надигнало в светлината на фаровете и закопчаваше разкъсаните си джинси. Тя ме погледна с изражение, което не можах да определя — смесица от страх и срам, предполагам. Беше съвсем млада. Сълзите бяха размазали мръсотията по бузите. Тялото й бе слабо, почти мършаво и под лявата й гърда се виждаше кървава резка.
Прокашлях се и произнесох:
— Отидоха си… вече си в безопасност.
Може би не говореше английски. Или просто не ми повярва. Обърна се и побягна към храсталаците успоредно на пътя, досущ като ранено животно.
Направих няколко крачки, но не я последвах. Нощта бе твърде тъмна и не исках да изоставя Ашли.
Надявах се момичето да намери по-сигурно място, но ми се струваше малко вероятно.
След случилото се повече не можах да заспя. Седнах отпред при Ашли, възбуден и напомпан с адреналин. Тя пъхна цигара в устата си и я запали с миниатюрна газова запалка. След известно време, когато на хоризонта се появи малка светло-синя ивица, проговори:
— Не бива да я разпитваш. Говоря за Катлин.
— За какво да я разпитвам?
Въпросът ми, разбира се, беше глупав.
— Навярно този съвет е излишен. Едва ли точно аз съм родител за пример и прочее. Но когато Катлин се върне, не я питай нищо. Може би ще пожелае да разговаря с теб, а може би няма, но нека решението да бъде нейно.
— Но ако й е нужна помощ…
— Ако й трябва помощ, тя ще ти каже.
Повече не продължих по тази тема. Не исках да разсъждавам върху това какво може да се е случило с Кати. Ашли бе казала, каквото имаше да казва и се извърна към прозореца, оставяйки ме насаме с мислите ми.
И двамата задрямахме, след като слънцето се показа и в колата стана топло. Малко по-късно Хич почука на прозореца и ни стресна в съня. Ашли посегна към пистолета, но аз я улових за ръката.
Свалих стъклото на прозореца.
— Ама че сте ми пазачи — засмя се Хич. — Можех да ви видя сметката и на двамата.
— Намери ли ги?
— Катлин е тук. Адам също. Ще ми дадете ли нещо за ядене? Чака ни сериозна работа.
16.
Спуснахме се в градчето бавно, пълзейки сред тълпата, по единствения проход между паркираните или изоставени коли на поклонници. Въпреки че бе ранна утрин, пътят бе претъпкан като на градски карнавал и донякъде приличаше на нещо подобно, макар участниците да имаха странно смирен вид, което бе естествено след тежката нощ. Някои се мотаеха безцелно наоколо, други лежаха в спалните си чували или подаваха глави от палатките си. Продавачите на вода си проправяха път през тълпата, нарамили издути найлонови торбички. От прозорците и терасите на сградите висяха куинистки знамена и символи. Градските тоалетни бяха задръстени и по улицата се носеше нетърпима смрад. Повечето поклонници бяха пристигнали през последните три дни, но Хич ни каза, че вече имало отделни случаи на дизентерия.
Адам и компания се бяха разположили на бивак западно от главния път. През нощта Хич бе разменил няколко думи с Адам, но не и с Кати, макар да се бе уверил, че тя е тук. Адам се бе съгласил да разговаря с Ашли, но, изглежда, не желаеше да ми позволява да се срещам с Кати. По всичко личеше, че той е главатарят на групата и говореше от името на останалите — факт, който накара Ашли да сведе глава и да промърмори нещо под нос.
В покрайнините на Портильо забелязахме и представители на пресата, скрити зад непроницаемите стъкла на бронираните си фургони. Изпитвах смесени чувства към тях. Според интерпретациите на Сю за хронолитите и метапричинността, медиите действаха като важен усилвател в обратната връзка. Тъкмо те разпространяваха в глобален аспект изображението на тези артефакти, чиято едничка цел бе да втълпят в колективното съзнание идеята за несъкрушимостта на Куин.
Но имаше ли друга възможност? Забрана, ограничение на информацията? В това се състоеше гениалността на куинистките паметници — те бяха гротескно очебийни, невъзможно бе да бъдат пренебрегнати.
— Когато идем там — поде Хич, — оставете на мен да говоря. Пък после ще решаваме.
— Ама че план — подметнах.
— По-добър засега нямаме.
Паркирахме пикапа колкото се може по-близо до палатковия бивак на Адам и неговите приятели. Палатките имаха нелепо крещящи цветове, в контраст с общата сивота на това място — сини, червени и жълти гъби, израсли върху черната земя. Ашли въртеше глава, търсейки Адам. От Катлин нямаше и следа.