— Ето, че всичко си застава на мястото — поклати глава тя. — Куин е някъде в Азия и държи тази технология в ръцете си. Остават само няколко години до Чъмфонската победа, която сега изглежда като напълно възможно събитие. Във всеки случай не можем да направим нещо срещу това. Цяла Югоизточна Азия е в ръцете на различни прокуинистки движения — ще ни е нужна огромна армия, за да окупираме хълмовете около Чъмфон, а това би означавало да пренасочим войски и снабдителни линии от Китай, нещо, което никой не би искал да направи. В края на краищата нещата се подреждат… постепенно и неизбежно.
— Сенките на нещата, които трябвада се случат.
— Именно.
— И ние сме безпомощни да го спрем.
— Още не зная, Скоти. Струва ми се, че може да се направи нещичко. Че аз мога да го направя. — Усмивката й бе едновременно палава и тъжна.
Но разговорът само ме разтревожи още повече и аз реших да сменя темата. Поинтересувах се какво прави напоследък Хич Палей. (Не го бях виждал след Портильо.)
— Още държим контакт — рече тя. — До няколко дена ще мине през града.
Сигурно се дължеше на вродения чар на Сю, но още същата вечер Ашли седеше до нея на дивана и слушаше внимателно интерпретацията й за Епохата на хронолитите.
Когато се присъединих към тях, Аш казваше:
— Все още не разбирам защо според теб е толкова важно, да бъде разрушен поне един.
Докато обмисляше отговора си, Сю приличаше на религиозен фанатик, въвлечен във важен теологичен спор.
Което в известен смисъл беше самата истина. Като преподавателка по физика в „Корнел“ тя бе станала известна с навика си да сравнява микрочастиците (адрони, фермиони и всички останали вариации на техните съставни кварки) с божествата от индуистката митология — всяко със свои различия и същевременно части от една всеобхватна божествена природа. Сю не беше религиозна, никога не бе посещавала Мадрас, родния град на нейните родители, но използваше тази метафора често, забавлявайки по този начин аудиторията. И сега си спомних нейното описание на двуликия Шива — разрушителя и създателя на живот, аскетичния младеж и притежателя на неуморно осеменяващ фалос, — Сю бе открила присъствието на Шива във всяка двойнственост, във всяка квантова симетрия.
Тя сплете пръсти.
— Ашли, кажи ми как определяш термина „паметник“.
— Ами — Ашли също придоби замислен вид, — това е предмет или конструкция, наподобяваща сграда. Архитектурно произведение.
— И по какво се различава от къщата или храма?
— Предполагам, че не можеш да използвашпаметник по начина, по който използваш къща или църква. Той просто е там и обявява на всички за съществуването си.
— Но има предназначение, нали? Също както и къщата.
— Не зная дали мога да го нарека полезен… но предполагам, че изпълнява определена цел. Само че не е чисто практична.
— Точно така. Паметникът е конструкция с определено предназначение, което не е практично, а духовно, или поне символично. Той символизира нечия сила или превъзходство, или е възпоменание на някои обществени събития. Притежава материална структура, но значението му, неговото предназначение и цел са да въздействат на човешкия ум.
— Това важи ли за хронолитите?
— Тъкмо там е въпросът. Като оръжие за разрушение хронолитът не се отличава от конвенционалните средства. Сам по себе си той не постига нищо особено. Той е инертен обект. Значимостта му се крие в царството на скритите послания и интерпретации. И точно туке бойното поле, Ашли — тя се чукна с пръст по слепоочието. — Тук са всички странности на тази архитектура. Нищо в материалния свят не може да се сравни с паметниците и катедралите, които строим в главите си. Някои от тези конструкции са съвсем опростени и непосредствени, други са красиви, грозни или опасно нестабилни. Но точно тази архитектура има далеч по-голямо значение от всяка друга, защото от нея творим нашето бъдеще. Историята е само фосилизиран запис на това, което мъжете и жените конструират в мозъците си. Разбираш ли ме? И геният на Куин няма нищо общо с хронолитите — те са техническо средство, просто карат природата да скача през обръч. Геният на Куин е, че той ги използва, за да колонизира световете на ума, да гради конструкциите си право в главите ни.
— Той кара хората да му вярват.
— Да вярват в него, в силата и величието му, в неговата доброта. И над всичко — в неговата неизбежност. Тъкмо това искам да променя. Защото нищо, свързано с Куин, не е неизбежно, абсолютно нищо. Ние строим Куин всеки ден, създаваме го от нашите надежди и страхове. Той ни принадлежи. Той е сянката, която ние хвърляме.
Всичко това бе нещо съвсем ново за мен. Политиката на очакването бе обсъждана дори в пресата. Но имаше нещо в тази реч, което накара косата ми да настръхне. Може би беше в степента на нейната убеденост, в необичайното й красноречие. Ала имаше и нещо друго. За първи път осъзнах, че Сю е обявила собствена и дълбоко лична война на Куин. Нещо повече: тя вярваше, че се намира в самия епицентър на конфликта, миропомазана от тау-турбуленцията, провъзгласена направо за божествено начало.
С Катлин се срещнахме същата неделя, но този път я заведох в една закусвалня, където похарчих остатъка от тазседмичната печалба.
Когато слезе от апартамента над гаража на Уит, Кати изглеждаше привидно спокойна. Беше прекарала първите две нощи без Дейвид и това й личеше. Имаше големи сенки под очите, бе пребледняла от недоспиване. Усмивката, която ми отправи, бе потайна, сякаш нямаше право да се усмихва в отсъствието на Дейвид. Похапнахме сандвичи със соев пастет в някога блестящата, но сега позанемарена закусвалня. Кати знаеше, че Сю Чопра и Рей Мозли са в града, и поговорихме малко за тях, макар че очевидно не изпитваше почти никакъв интерес към това, което тя нарече „старите дни“. Оплака ми се, че я измъчвали кошмари. Сънувала Портильо, но сега била с Дейвид, който бил заплашван от смъртна опасност. Кати не могла да го спаси. Сънят завърши с някакви пясъци, над които се издигала зловещата фигура на Куин от Портильо.
Изслушах я търпеливо, оставих я да се наприказва. Сънят не беше особено труден за тълкуване. Накрая попитах:
— Някакви новини от Дейвид?
— Обади ми се, докато чакал автобуса в Литъл Рок. Нищо оттогава. Но предполагам, че в лагера е доста зает.
Бях на същото мнение. Попитах я как се справят с това майка й и Уит.
— Мама ми е страхотна подкрепа. Колкото до Уит… — тя махна с ръка. — Знаеш що за стока е. Не одобрява войната и понякога се държи така, сякаш Дейвид е лично отговорен за нея — като че ли е имал избор и е можел да откаже призовката. За Уит въпросът винаги опира до големите неща в живота, хората са само пионки, пречки или ненужни затруднения.
— Кати, аз също не мисля, че има някаква полза от тази война. Ако Дейвид бе поискал да отърве казармата, лично щях да му помогна.
Тя се усмихна тъжно.
— Зная. Дейвид също го знае. Странното е, че Уит не искаше и да чуе за подобно нещо. Не одобрява войната, но не одобрява и нарушаването на закона, особено когато това би изложило семейството му на опасност от съдебно преследване и прочее. По-неприятното е, че Дейвид се опасяваше да не би Уит да го накисне, ако опита да се освободи от казармата.
— Мислиш ли, че би го сторил?
Тя се поколеба.
— Не че мразя Уит…
— Разбрах.
— Но да, той е способен на подобно нещо.
Беше дори по-изненадващо, отколкото да сподели с мен кошмарите си.
— Джанис сигурно си стои повече у дома, откакто закриха работното й място — рекох, за да сменя темата.
— Така е и аз поне съм доволна. Зная, че тя също тъгува по Дейвид. Но избягва да говори за войната, за Куин или за мнението на Уит. Това са строго забранени теми.