При главния вход пазачът от службата по поддръжка ме информира, че това е невъзможно, но аз отвърнах, че съм бил тук през 2039 г. и му показах белега на лявото ми ухо до линията на косата. Пазачът беше ветеран — бронетанкови части, Кантон, кървавата зима на 2050-а. Заръча ми да се навъртам наоколо, докато затворят центъра за посетители в пет, а после щял да види какво може да направи.
Това, което направи, бе да ми позволи да му правя компания по време на вечерния оглед на района. Качихме се в малък електромобил и изкатерихме стръмната пътека до ръба на кратера. Пазачът се зае да прелиства вестника на джобния си панел и се престори, че не ме забелязва, а аз се спуснах за няколко минути в сянката отвъд ръба.
През този май бяха паднали почти три сантиметра дъжд. На дъното на плиткия кратер имаше кафеникаво езерце, а храстите по края му бяха позеленели.
Имаше и няколко отломъка от паметника. Ерозията не бе подминала и тях. Тау-нестабилност, разплитането на сложните възли на Калаби-Яу, всички тези процеси бяха превърнали окончателната материя на хронолита в обикновен разтопен силикат — нащърбено синьо стъкло, ронливо като пясъчник.
Тези места са били подлагани на въздушни бомбардировки по време на отделянето на Запада, когато районът е бил под контрола на американските куинисти. Говори се, че докато държали района в ръцете си, те се опитали (това е само предположение, тъй като няма живи свидетели) да ревизират историята, като построят наново исполинския Куин от Уайоминг. Но били подведени. От някого. Някой ги убедил да преминат границите за стабилност на конструкцията.
Историята не помни името на този благодетел.
Тайната си остава тайна.
Но, както обичаше да казва Сю, случайността не съществува.
Постоях известно време при един къс от главата на Куин, обветрен отломък от бузата и едното му око. Зеницата на окото представляваше овал с размери на автомобилна гума. Вътре се бяха събрали прах и дъждовна вода, а също и семенца от пустинни растения.
Хронолитите се бяха оказали също толкова неотзивчиви за историята, колкото и за логиката. Актът на създаването на подобно устройство е толкова отчаян по отношение на тау-турбуленцията и хронопарадоксите — причината и следствието са така оплетени, — че така и не успяха да дадат еднозначен отговор. Миналото („ледът на Минковски“, по думите на Рей) е неизменимо, но сега навярно структурите му са леко повредени, слоевете са притиснати и подгънати, на някои места лишени от вътрешен ред, хаотични и неразгадаеми.
Камъкът бе студен при допир.
Не мога да кажа със сигурност, че съм се молил. Не умея да се моля. Но произнесох няколко имена наум, думи, насочени към тау-турбуленцията, ако изобщо нещо е останало от нея. Споменах Сю и още неколцина. И й благодарих.
След това помолих мъртвите за прошка.
По някое време пазачът изгуби търпение. Отведе ме обратно при електромобила тъкмо когато слънцето докосваше хоризонта.
— Сигурно имате доста неща за разправяне — рече.
Знаех това-онова. Неща, които не бях казвал никому. Досега.
Дали е имало един-единствен реален Куин — Куин човека, имам предвид.
И да е така, съществуването му остава тайна в сянката на всички онези армии, които воюваха в негово име и измислиха неговата идеология. Сигурно е имало такъв човек, но подозирам, че е бил премахнат от самозванци. Може би — така бе предположила Сю — всеки хронолит има своя Куин. Така името му се превръща в нещо повече от съдържанието — кралят не се е родил, да живее кралят.
След смъртта на Ашли миналата година се наложи да подредя нещата й. На дъното на една кутия със стари документи (купони за храна с изминал срок, данъчни формуляри, пожълтели квитанции за неплатени сметки) открих акта за раждане на Адам Милс. Единственото странно нещо в него бе второто име, което се оказа Куин — нещо, което Ашли никога не ми бе казвала.
Но ако ме питате, това си е чисто съвпадение. Или поне така ми се иска да вярвам. Достатъчно стар съм, за да вярвам в каквото си пожелая. Да вярвам в това, което мога да понеса по-лесно.
Същото лято Кати остави Дейвид да пази дома и дойде с мен в Бока Ратон за една набързо планирана разходка. Не се бяхме виждали от погребението на Ашли през декември. Дойдох в Бока Ратон, защото исках да разгледам корабостроителницата, докато още мога да пътувам.
В наши дни всички говорят за следвоенно възстановяване. Ние сме като обречени пациенти, които ненадейно са получили чудотворно изцеление. Слънцето грее по-ярко, светът (такъв, какъвто е) е нашата черупка и бъдещето е светло и обещаващо. Без никакво съмнение накрая ще бъдем разочаровани. Но се надявам да не е твърде много.
Има и някои неща, с които да се гордеем, като например Националната корабостроителница.
Помня, по времето, когато бяхме в Портильо, Сю Чопра обясняваше, че технологията за манипулиране на пространствата на Калаби-Яу може да ни осигури и други чудеса освен хронолитите. („Говоря за пътешествие сред звездите, Скоти, това е реална възможност!“) И Сю, както винаги, се оказа права. Беше надарена с необичайна интуиция за бъдещето.
Двамата с Кати излязохме на терасата, откъдето се разкриваше панорамна гледка към стартовата площадка — огромна, вдлъбната сфера, покрита със свръхтвърдо стъкло.
Кати ме улови за ръката — имах нужда от подкрепа заради дългото ходене. Поговорихме малко, за дребни неща от живота. Нали бяхме на почивка.
Толкова много неща се бяха променили. Най-важното, разбира се, бе загубата на Ашли. Аш бе умряла неочаквано от аневризма миналата година и сега бях вдовец. Но двамата бяхме прекарали доста добри години заедно, въпреки лишенията по време на войната и финансовите кризи. Липсваше ми постоянно, но не исках да го обсъждам с Катлин. Нито да разговаряме за майка й, сега пенсионерка, радваща се на относително комфортен живот във Вашингтон, или за Уит Делахънт, който излежаваше двайсетгодишна присъда във федералния затвор на Сейнт Пол, по обвинение в противодържавна дейност. Всичко това е минало.
Днес ние вярваме във възможностите на бъдещето.
Терасата гъмжеше от деца, училищна екскурзия, дошли да присъстват на поредния неуправляем полет. Сондата бе поставена в стартовата установка на около половин миля от нас и наподобяваше синкава перла или изваян айсберг.
— Времето е пространство — обясняваше екскурзоводът. — Контролираме ли едното, ще контролираме и другото.
Сю сигурно щеше да се заяде за думата „контрол“. Но децата не се интересуваха от такива неща. Бяха дошли заради зрелището, не за лекцията. Те бърбореха, пристъпваха неспокойно и притискаха личица към предпазното стъкло.
— Изобщо не ги е страх — зачуди се Катлин.
Бяха изненадани — но не много, — когато сондата за Тау Сети се издигна бавно, сякаш по силата на магия, от установката и се понесе безшумно нагоре. Ако нещо ги впечатли, то бе гледката на този огромен предмет, който се носеше с лекотата на балон из безоблачното небе над Флорида. Един-двама от тях може и да са били стреснати. Но никой не беше изплашен.
Знаеха толкова малко за миналото.
Не исках да го забравят. Така е, предполагам, с всички възрастни хора. Искам или не, те ще го забравят. Разбира се, че ще го забравят. Децата им ще знаят още по-малко за нас, а децата на техните деца дори няма да вярват, че сме съществували.
Което си е съвсем в реда на нещата. Не можеш да спреш времето. Сю ми го каза (и Ашли, по своя начин). Можеш да се оставиш да те носи. Да му позволиш да те повлече.
Не е толкова страшно, колкото звучи — особено в слънчев ден като този.
— Добре ли си? — попита ме Катлин.
— Чудесно — отвърнах. — Малко се задъхах.
Бяхме изминали доста път, а денят бе топъл.