— Какво?
— Наистина ли си убедена, че тия боклуци могат да намерят Латъмор?
Шарлот отговори положително.
Джуниър сви рамене.
— Тогава най-бързият начин да го спасиш, е да се обадиш в оперативното бюро в Колорадо.
Тя го погледна.
— Казвам ти, Джуни, нямаш представа каква омраза изпитват към ясновидството феберейците.
— И какво от това? Няма значение. Щом се свържеш с тях, те са длъжни да преместят Латъмор или поне да пратят някого в дома му.
— Няма да го направят, Джуни. Повярвай ми. Те смятат ясновидството за оскърбление за професионализма им.
— Звучи ми доста грандомански.
— Както и да го наречеш, феберейците ще ми се изплюят в лицето.
Той въздъхна.
— Не знам какво друго можеш да направиш.
Последва неловко мълчание. Шарлот тревожно хапеше устните си и гледаше през прозореца. Джуниър понечи да отвори уста, но изведнъж видя, че нещо в очите й проблясва. Нещо отчаяно. Изпълни го страх.
— Не ми казвай. Имаш намерение да извършиш нещо героично.
Тя обърна глава към него. Погледът й бе като лазерен скалпел.
— Човекът има семейство, Джуни. Има деца.
— Дори не си го и помисляй.
— Трябва да опитам, Джуни. Трябва.
— Какво да опиташ, за бога?
— Да го открия.
— Какво?!
— Трябва, Джуни. Аз съм виновна. Това е мой проблем. Трябва да го реша. — Шарлот дълбоко си пое дъх, изправи се, отиде до плота и взе чантичката си. — Трябва да тръгвам, Джуни. Трябва да се погрижа за това.
— Я почакай, малката! — Той скочи и се приближи до нея. — Къде отиваш?
— Прибирам се.
— Не съм сигурен, че е разумно.
Тя го погледна.
— Какво искаш да кажеш?
— В момента не е разумно да се прибереш у вас. Ония типове знаят къде живееш, Шарлот.
Последва напрегнато мълчание.
— Но аз… те няма… мисля, че няма да дойдат.
— Откъде знаеш?
Шарлот рязко си пое дъх, сякаш някой я беше ритнал в корема. После нервно закрачи из кухнята.
— О, господи, какво направих? Какво направих?
— Спокойно, момиче. — Мъката, изписана на лицето й, го караше да се чувства ужасно. — Не се тревожи. Можеш да преспиш тук. Ще измислим нещо, обещавам ти.
Тя продължаваше да крачи.
— Аз съм виновна, Джуни. Трябва сама да реша проблема.
— Говориш глупости…
— Не, не, това засяга само мен, никой друг. Трябва да открия семейство Латъмор. И да ги предупредя.
— Шарлот…
— Мога да го направя, Джуни. Мога. Само трябва да…
Тя замръзна с вдигната във въздуха ръка. Дланта й леко трепереше.
— Какво има?
Очите й бяха разширени и влажни, устните й помръдваха. На лицето й се изписа ужас.
— О, господи! — задавено промълви Шарлот.
— Какво? Какво?
Тя го погледна.
— Боже мой, Джуни, монетата…
— Какво?
— Монетата, сребърният долар на Латъмор. — Шарлот сякаш имаше пристъп на треска. — Остана вкъщи…
— И какво от това? Нека си стои там.
— Не, не, Джуни, ти не разбираш. Монетата е единственият начин да открия Латъмор. — Тя заотстъпва заднишком към вратата като сомнамбул. — Трябва да я взема, трябва да взема тази монета, преди да попадне в чужди ръце.
— Шарлот, успокой се…
— Трябва да я взема, Джуни, трябва!
Тя се обърна и понечи да излезе. Джуниър я настигна и я хвана за ръката, но Шарлот беше набрала инерция като парен локомотив, тласкан от страх и угризения.
— Пусни ме, Джуни! — извика тя и се отскубна от него.
После се затича надолу по стъпалата.
— Шарлот! — Джуниър я проследи с поглед, после се обърна и отиде при дивана до прозореца.
Кутията бе скрита под едно старо одеяло. Той я взе, бързо я отвори и извади от стиропореното легло безупречно лъснат „Смит & Уесън“ 357 магнум, модел 65. Имаше също полуавтоматичен „Ругер“ 22-ри калибър и автоматичен „Зиг Зауер“. В килера държеше полицейска пушка „Итака“ с десет патрона. От малък си падаше по оръжието и дори преживяванията му като снайперист във Виетнам не успяха да угасят страстта му. Може би се дължеше на бащиното му влияние или на нещо друго, нещо дълбоко скрито в душата му… но в момента това нямаше значение. В момента той просто се нуждаеше от средства за самозащита.
Той отвори барабана на магнума и зареди шест патрона. После прибра револвера в един малък сак.