Нямаше повече от метър и петдесет и носеше преоценен костюм, черни обувки и очила с рогови рамки. В лявата си ръка държеше изтъркано куфарче от изкуствена кожа. Приличаше на играчка, с лъснало на слънцето плешиво теме. Загладен отвън, но кух отвътре. Когато протегна миниатюрната си ръка, Дигър забеляза, че тънките му бели пръсти са като напудрени.
— Как сте, господин Мусолино?
— Все същият стар Лу… Знаеш как е.
— Да, зная — тихо отвърна Сейнт Луис, после се усмихна и показа неравните си предни зъби. На единия имаше зле направена златна коронка.
— Ясновидката още я няма — каза му Дигър. — Но я очакваме всеки момент.
— Отлично.
Дигър кимна към бунгалото на Шарлот.
— Когато се върне, тихо и мирно ще влезем, ще си намерим някакво извинение, ще я вземем и ще я закараме в скривалището. После ще можеш да започнеш работа. Как ти се струва?
Хиропрактикът се усмихна и златният зъб мътно проблесна.
— Идеално, господин Мусолино. Идеално.
8.
Кошмарни цветя
Когато слънцето се стопи зад хоризонта, на Халстед стрийт заблестяха пъстри неонови светлини. Бутиците завибрираха от зеленикавожълти сияния и остра музика, от кръчмите се носеше мирис на малц и вой на джубокс. Цялата улица закипя. Шарлот не обръщаше внимание на нищо наоколо. Седнала на предната дясна седалка в очукания шевролет „Джио“ на Джуниър, тя беше прекалено потънала в мисли за нещата, които можеха да се объркат.
Джуниър Патрик шофираше на север към Фулъртън авеню и изглеждаше по-нервен от нея.
— Зад къщата ти има уличка, нали така? — внезапно попита той.
Шарлот кимна.
— Да, обаче откакто хората от „Чистотата“ стачкуват, цялата е в боклуци.
— Няма нищо, ще минем пеш по нея.
— Какво искаш да кажеш?
Той я погледна.
— Ще заобиколим отзад, после ще влезем и ще излезем, без да вдигаме шум.
Шарлот отново кимна, загледа се във витрините и тихо каза:
— Как се забърках в това, за бога?
— Къде е входът на уличката? — попита Джуниър.
Тя се замисли за миг.
— Точно на север от Фулъртън, преди да стигнеш до Уейтли стрийт.
— От източната страна на главната улица ли?
— Да, тя заобикаля и продължава към Уейтли.
Джуниър я стрелна с очи.
— Всичко ще бъде наред, малката, не се тревожи.
— Мисля, че няма да ме причакват, Джуни.
Той сви рамене.
— Известно ми е само, че тия момчета са много гадни и знаят къде живееш.
— Но ако искаха да ме хванат, нямаше ли вече да са го направили?
— Не знам, малката. По-добре да сме предпазливи, отколкото после да съжаляваме.
— Но, Джуни, наистина ли трябва да носиш оръжие?
— Надявам се, че няма да се наложи да го използвам — по-скоро на себе си каза той.
Излязоха на Фулъртън. Джуниър зави наляво и продължи на запад към Шефийлд стрийт. Когато намериха място за паркиране — тежка задача в този час — небето се бе превърнало в огромен тъмносин глетчер. Сенките се сгъстяваха. Джуниър спря от западната страна на улицата на достатъчно разстояние от следващата кола, така че ако се наложи, да могат да потеглят бързо, и отвори багажника. Когато дръпна ципа на сака, стоманеният „Смит & Уесън“ проблесна под неоновите светлини.
— Всичко това е невероятно — вперила очи в револвера, промълви Шарлот. Оръжията я ужасяваха, навярно защото веднъж един детектив от отдел „Убийства“ я беше помолил да докосне пистолет от случай на изчезнал човек.
Спомняше си го: грозно, черно оръжие, наричаха го „Глук“ или „Глок“, не беше сигурна как точно. Бяха го открили в изоставена сграда, в която за последен път бе видяно да влиза младо момиче. Когато стисна облепената с изолирбанд дръжка, Шарлот усети в черепа си внезапно разтърсване, сякаш я беше блъснал камион, и изпусна пистолета. Знаеше какво означава това чувство. Знаеше, че собственикът на оръжието е бил убит в същата изоставена сграда. Знаеше също, че е убито момичето, че случаят е свързан с мафията и че полицията никога няма да открие трупа. Ала за нея това бе само поредното семе на мъката, което щеше да пусне корени в душата й и от този ден нататък да цъфти в кошмарите й.
Джуниър се озърна през рамо, за да се увери, че никой не ги наблюдава, после хвана револвера в една ръка и кръглата кутийка с патрони в другата.
— Това е просто парче метал, скъпа, нищо повече.
— Трябва ли да го взимаме, Джуни?
— Да, мила, трябва да го вземем. — Той разкопча лекото си яке — под него носеше кафяв кожен кобур — и бързо прибра оръжието. После пъхна резервния барабан в десния си джоб.