— Може ли да ти кажа нещо? — попита Шарлот.
— Казвай, малката.
— Толкова ме е страх, Джуни, че ще се подмокря.
— Виж, ако това те успокоява — той я потупа по рамото, — и моят мехур не е много спокоен.
После я поведе към уличката.
— Писна ми да зяпам тая скапана къща — измърмори Мъника от тънещата в сянка задна седалка.
Той продължаваше да си играе с беретата. Момчешкият му глас звучеше в ушите на Дигър Мусолино като кряскане на папагал. В колата смърдеше на дъвка и пот и ако скоро не се случеше нещо, Дигър щеше да се обърне и да гръмне сополанкото в лявото око.
— Ще почакаме още няколко минути — без да откъсва поглед от страничното огледало, рече той. — Ако кучката не се появи, ще си тръгнем.
— Може ли да кажа нещо? — попита от дясната седалка Лу Сейнт Луис. Той седеше като съвършен джентълмен, абсолютно изправен и с ръце в скута. Ожуленото куфарче лежеше в краката му. Приличаше на дете от неделно училище, което чака да се срещне с директора. През последните два часа бе изрекъл общо десетина думи.
— Какво има, докторе?
— Ами… никога не бих си позволил нахалството да ви обяснявам как да си вършите работата.
— Няма нищо, Лу. Какво има?
— Хм, честно казано, чудех се за задния вход.
Стомахът на Дигър се сви на топка.
— Задният вход ли?
— Просто искам да кажа, че онази жена може да се вмъкне през задния вход и никой да не я…
— Мамка му! — измърмори под нос Дигър.
Бунгалото се намираше на половин пряка от колата, сгушено сред кленовете в края на улицата. Фасадата на къщата — неподвижна картина с два прозореца, лакирана орехова врата и саксии с петунии — все още тънеше в мрак. Очевидно вътре нямаше никой. Поне никой, който да не се бои, че ще го видят. Дигър внезапно се почувства така, сякаш в мозъка му дращеха с нокът по стъкло. По дяволите, как можеше да е толкова глупав? Да забрави за проклетата задна врата!
Лу Сейнт Луис погледна в огледалото.
— Чудя се дали бихме могли да пратим някого…
— Хлапе! — Дигър се обърна и насочи дебелия си показалец към Мъника. — Сложи заглушител на топа си и си размърдай задника!
— Къде?
— Ти къде мислиш, мамка му? Зад къщата! — Той го стисна за ръката, за да подчертае думите си. — И недей, повтарям, недей да нараняваш ясновидката.
Хлапето кимна.
— Ясно, ясно.
Дигър го пусна.
— Просто гледай да не си играеш със спусъка.
Мъника измърмори нещо под нос, завъртя заглушител на беретата и след секунда излезе от колата и пресече улицата.
9.
Вкусът на монетите
Докато се промъкваха по задната веранда, Джуниър Патрик започваше да си мисли, че навярно е допуснал грешка. От всичкия този гниещ боклук се носеше невероятно зловоние, а и дъските ужасно скърцаха под краката им. Отгоре на всичко в устата му отново се появи онзи вкус на стари медни монети като някога във Виетнам. Може би някаква нервна химична реакция или неврохимичен сигнал, че ще се случи нещо неприятно. Не беше сигурен. Но усещаше в тила си погледите на всички съседи — вродената параноя на бивш снайперист — и чуваше хрущене на чакъл от уличката.
Шарлот отвори мрежата и започна да търси ключа.
— Побързай! — настойчиво прошепна Джуниър. Отчаяно му се искаше да се скрие вътре.
Тя отключи вратата и двамата се вмъкнаха в тъмната къща.
Ключалката зад тях изщрака.
Докато стоеше неподвижно в мрака и се вслушваше в далечното тиктакане на часовник, Джуниър изпита усещането, че някой ги дебне в сенките. А може вече да ги държеше на мушка. Кожата му настръхна и той си помисли дали да не извади револвера от кобура, но се отказа. Само щеше да уплаши Шарлот, а това още повече щеше да влоши положението.
Джуниър се огледа. Миризмите на лук, индийско орехче и почистващ препарат се смесиха в ума му и той си представи кухнята на майка си в студена зимна вечер, димящия пудинг, брат си Денис, който се упражняваше с хокеен стик. Няколко пъти беше идвал в дома на Шарлот и винаги го поразяваха образите, които той събуждаше у него, тайната любов…
— Не! Чакай! — Той се хвърли към Шарлот, която се канеше да включи лампата, и я хвана за китката. — Никакво осветление.
— Съжалявам, съжалявам — промълви тя. — Знаеш, че нямам опит с тези неща.