— Ти си ясновидката. Виж дали засичаш някакви сигнали зад нас.
Шарлот погледна към фаровете в страничното огледало. В главата й нахлу хаос от разпокъсани чувства и усещания, цветове, форми и звуци. Сякаш умът й се превърна в повреден видеокасетофон, повтарящ сцени от вечерта, ту назад, ту напред по дращещите магнитни глави. Мозъкът й щеше да се пръсне. Трябваше да успокои темпото, да изключи видеото за малко.
— Не мога да видя нищо — като духаше изгорената си ръка, промълви тя накрая.
— Не се тревожи. Веднага щом имам възможност, ще сменим колата.
Шарлот се замисли за миг.
— Смяташ, че е по-добре да…
После замълча.
Вниманието й привлече тъмно петно на седалката под Джуниър. Бе го забелязала по-рано, но бе решила, че е обикновено леке. Ала сега осъзна, че през последните няколко минути се е уголемило и е черно като катран.
— Джуни… Това не е… — Тя протегна ръка и го докосна с бинтованата си ръка. Беше влажно и течността попи в марлята около пръстите й.
— Какво има? — Джуниър с разширени очи погледна към седалката си. Зениците му искряха в мрака. — Какво е това, по дяволите?
Шарлот доближи длан до очите си.
— Какво е това? — задавено повтори Джуниър.
— О, господи… Джуни! Това е кръв!
— Глупости! Пълни глупости, мамка му! Как се случи? Как? Как?
Натали Фортунато притискаше слушалката на безжичния телефон до ухото си. Седеше наведена напред на ръба на стола в спалнята си, дишаше тежко и яростно гледаше отражението си в овалното огледало на тоалетката. Лицето й бе покрито със зелена маска от авокадо, каквато си слагаше всяка вечер преди лягане, и очите й хвърляха червени отблясъци като реактивни дюзи. Тъкмо си беше сваляла лака и между пръстите й все още бяха пъхнати памучни тампони. В ръката й димеше запалена цигара. Чуваше вятъра в отсрещния край на връзката и глухия, металически мъжки глас от движещ се автомобил.
— Ужасно съжалявам, госпожице Фортунато, но никой не очакваше да заварим оня идиот при ясновидката — каза Дигър Мусолино. Говореше достатъчно високо, за да надвика рева на двигателя, и в гласа му се долавяше странна смесица от раздразнение, гняв и срам, сякаш току-що си е ударил пръста с чук.
— Какъв идиот? — попита Натали.
— Някакъв тип с револвер, сигурно гаджето й или някой съсед, не сме сигурни.
Тя само изсумтя.
— Та тоя скапаняк очисти едно от нашите момчета, хлапето от хората на Тони…
— Млъкни, просто млъкни за момент!
— Измъкнахме се, преди да пристигнат ченгетата, обаче изпуснахме…
— Казах да млъкнеш! — Натали яростно угаси цигарата в мраморния пепелник, представящ раждането на Венера от мидата. — Трябва да помисля малко.
Последва мълчание.
Тя огледа плюшения берберски килим, фините френски мебели и кретонените кувертюри. Това бе нейната светая светих, тихо убежище в розово, бебешко синьо и кремаво, място за отмора в края на деня. Но сега то я изпълваше с омраза и отровни мисли. Искаше й се да удуши оная кучка. Искаше й се да забие нокти в очите на оная курва и да изтръгне очните й ябълки. Ясновидката сигурно пътуваше на запад към новия дом на оня гаден счетоводител в Колорадо, за да го предупреди. Яростта пулсираше в хърбавото й тяло като нажежени до бяло въглени, но Натали се овладя и не позволи на чувствата си да надделеят.
— Добре, Дигър, слушай ме внимателно — каза тя накрая.
— Цял съм слух.
— Искам да участват и петте семейства. Мобилизирай всичките ни хора на Западното крайбрежие. Разбираш ли?
— Да — безизразно отвърна той.
— Чуй ме, Дигър, говоря за всички наши ченгета. — Студеният гняв се стичаше по гръбнака й и караше пръстите й да изтръпват. Синусите й горяха така, сякаш току-що е вдишала ароматни соли. — Искам всички да участват в търсенето. Да проверят всеки сантиметър от междущатските магистрали до Колорадо.
— Това ще е малко трудно…
— Да не чувам такива неща, Дигър. Свържи се с нашите хора на „О’Хеър“, „Стапълтън“ в Денвър и на всяко друго летище в Колорадо. А също на гарите. Чуваш ли ме?
Разнесе се пращене, после се чу:
— Да, госпожице Фортунато.
— Ще открием ясновидката, Дигър, и тя ще ни отведе право при оня скапаняк.
Мусолино не отговори веднага.
— Те имат преднина, госпожице Фортунато…
— По дяволите! — Натали замахна към тоалетката и събори десетки шишенца парфюм. Пастелно оцветени стъкла се разбиха в пастелно оцветената стена и по тапетите се разплиска течност за стотици долари. — Казах ти! Не искам повече извинения!