— Съжалявам, госпожице Фортунато, имате право… Ще ги открием… Веднага ще се заема.
Натали се овладя.
— И още нещо.
— Да, госпожице Фортунато?
— Искам да повикаш Дебелия.
— Шегувате ли се? Искам да кажа… наистина ли смятате, че се налага?
Тя стисна зъби. Стомахът й се сви като стоманена топка.
— Недей да спориш с мен, Дигър. Искам да го събудиш, да измъкнеш тлъстия му задник от леглото и да му кажеш, че е заради Джон.
— Ясно, ще се свържем с Дебелия, не се безпокойте.
Натали затвори телефона и закрачи нервно из спалнята.
По парчетата счупено стъкло.
16.
Радиоактивен океан
Междущатска магистрала 80 беше сънната артерия на Чикаго и снабдяваше капилярите на западните предградия с богата артериална кръв от промишлените градове на Изток. Нощем артерията пулсираше от постоянен автомобилен трафик. Извън Чикаго магистрала 80 продължаваше чак до Тихия океан точно на север от Сан Франциско. Това бе истинската кръвоносна система на Америка. Ала като всяка кръвоносна система, имаше някои вени, които се нуждаеха от малко ангиопластика.
Една от тях започваше от изход 124 на юг от Джолиет, Илинойс, и навлизаше в гориста долина. Около половин километър нататък хоризонтът избухваше във флуоресцентна светлина, бяла като изпадане в кома. Беше толкова ярка, че пейзажът наоколо приличаше на ядрен кошмар. Тъкмо в този радиоактивен океан Джуниър Патрик най-после събра достатъчно смелост, за да надигне ризата си и да разгледа раната.
— Много тъпо — измърмори той, вперил поглед в бялото си шкембе. Седеше зад волана на шевролета, паркиран със запален двигател зад редица контейнери за смет в края на комплекса за отдих „Коноко“. Прокара върха на показалеца си по кървавата ивица. — Не усещам никаква болка. Мястото е просто като изтръпнало.
— Обаче е изтекла много кръв — отвърна Шарлот и се наведе към него. Лицето й изглеждаше измъчено. Тя хапеше долната си устна и сякаш не знаеше какво да прави с ръцете си. — Не прилича на огнестрелна рана.
— Мисля, че е от бойлера ти — каза Джуниър.
Като че ли някой бе прокарал неравна черна линия по гънките му сланина. Кръвта вече засъхваше и под силната светлина лъщеше на твърди капчици. Той притисна раната с нокът и усети в плътта си нещо твърдо. Навярно парче от тръбата на бойлера. Не се изненадваше, че не е забелязал. Дори в момента в кръвта му кипеше толкова много адреналин, че почти не усещаше болка. И все пак раната започваше да смъди.
— От бойлера ми ли? — Шарлот не откъсваше поглед от кървавата ивица и като че ли й се гадеше.
— Да, парче метал от някоя тръба. Сигурно се е забило в мен, когато се обръщах към шахтата.
— Господи, Джуни, изгубил си ужасно много кръв.
— Изглежда по-сериозно, отколкото е в действителност, повярвай ми. Би ли ми подала аптечката?
— Трябва да отидеш на лекар, за да почисти раната, и може би да ти сложи ваксина против тетанус.
— Моментът едва ли е подходящ.
Шарлот го погледна.
— Недей да спориш с мен, Джуни. Освен това няма да е зле да прегледат и моята ръка.
Джуниър дълбоко си пое дъх. От паренето започваше да му се вие свят.
— Тия мафиоти не си поплюват, Шарлот. Сигурно държат под око всички спешни отделения и клиники оттук до Денвър.
— Според теб дали знаят, че сме ранени?
Джуниър сви рамене и отговори, че няма представа.
Шарлот взе аптечката и затършува сред останалите шишенца антисептик, марли и бинтове.
— За бога, как ще стигнем до Колорадо, Джуни? Нямаме нито дрехи, нито храна и не знам за теб, но аз нося само този проклет сребърен долар и той ми трябва, за да открия Латъмор.
— Аз имам пари — успокои я той. — Ще успеем.
Шарлот намери пакет стерилни тампони, разкъса го със зъби и започна да почиства раната.
Джуниър потръпна.
— Добре че не видяха колата ни. Няма защо да се тревожим, че някой ще ни забележи.
Тампонът бързо почервеня от кръв и започна да се разпада.
— Мисля да отидем на най-близкото летище — каза Шарлот. — Веднага щом установя точния град, мога да се кача на самолет и…
— Съжалявам, миличка, но самолетите и влаковете са абсолютно изключени.
Тя се замисли.
— Защото са поставили под наблюдение летищата и гарите, така ли?