Но тази вечер имаше достатъчно други тревоги, за да мисли за това.
— Насам, Джуни. — Шарлот посочи към банята.
В малкото помещение миришеше на пикоч и хлор. Изкуствената настилка скърцаше под краката им. Флуоресцентната лампа забръмча над главите им. Джуниър седна на тоалетната чиния, докато тя се оглеждаше да намери кърпи. На закачалката до ваната висяха две оръфани хавлии с емблемата на мотела. Шарлот взе едната, отиде до мивката и завъртя крана на топлата вода.
— Свали си ризата — нареди тя и намокри кърпата.
Джуниър остави аптечката, разкопча памучната си риза и я съблече. Шарлот никога не го бе виждала гол до кръста. Откакто се познаваха, двамата често ходеха на кафе, ресторант или кино, но не и на плаж или на басейн. И сега, под студената светлина в малката баня тя остана поразена от яката фигура на Джуниър. С широките си рамене и възлеста шия приличаше на бейзболен защитник. Бе загорял на фланелка и посивяващите косми на гърдите му изненадващо изпъкваха на светлия фон на кожата му.
Когато се наведе към него и започна да почиства раната му, Шарлот усети странно парене под лъжичката.
— Кажи ми го направо, докторе, ще го понеса — престорено срамежливо измърмори Джуниър.
— Няма да умреш — отвърна тя.
После дълбоко си пое дъх и взе пинцетите от аптечката. Бяха съвсем малки и й беше трудно да работи с тях, защото изгарянията все още я боляха, но успя да ги стисне здраво и да бръкне в раната.
Джуниър потръпна.
— Ох! — инстинктивно възкликна Шарлот, когато извади металното парче.
То излезе лесно, по-лесно, отколкото очакваше, като изгнил зъб от мъртъв венец. От раната отново потече струйка кръв. Тя пусна парчето в мивката, взе кърпата и я притисна към раната.
Джуниър се усмихна.
— Ти каза „ох“.
— Какво?
— Когато извади парчето, каза: „Ох!“. Не се прави, че те боли повече, отколкото мен.
Шарлот се замисли за миг.
— Наистина ме заболя, Джуни, повярвай ми.
Тя почисти раната, намаза я с още малко антибиотичен мехлем и я превърза. Когато свърши, извади метала от мивката и го хвърли в кошчето за боклук.
Джуниър я наблюдаваше.
— Как е ръката ти?
Шарлот погледна дясната си длан. Пръстите й бяха изтръпнали, сякаш бяха покрити с бързо съхнещо лепило. Острите болки се бяха притъпили, но усещането не бе приятно.
— Добре е. Поне така ми се струва.
Хрумна й неочаквана мисъл, като пристъп на леден вятър. Ами ако осакатееше? Ръката беше нейната връзка с ясновидството, връзката й с другия свят — нейната дарба, нейното проклятие. Знаеше достатъчно за изгарянията, за да е наясно, че често предизвикват трайни нервни увреждания. Обзе я паника и сърцето й се разтуптя. Ами ако пръстите й изгубеха чувствителността си към монетата?
— Какво има, малката? — Джуниър бе забелязал ужасеното й изражение.
— Трябва да проверя нещо — промълви Шарлот и разбинтова дланта си. Пръстите й пареха. Тя свали марлята и видя подутата си плът. На мястото, на което монетата беше оставила отпечатъка си върху кожата й, имаше мехури.
Шарлот бръкна в джоба на сукмана си и докосна студеното сребро.
(… електрическо пращене…)
Тя извади монетата, погали я с подутите си пръсти и отвори в ума си канала, който приемаше емоциите. Без да обръща внимание на болката — горещите точки по показалеца й — се съсредоточи. Сигналите пращяха зад очите й, в челото й избухваха мълнии…
(… търся тъмна пътека… пращене… търся, чувствам се сам, страх ме е, страхувам се за Тими и Дарил… пращене… ставите ми замръзват…)
Тя затвори очи и стисна сребърния долар в шепата си.
— Какво има, Шарлот? — Джуниър се беше изправил и стоеше до нея.
Шарлот сведе очи към монетата.
— Ръката ми. След изгарянето нещо се е случило с ръката ми.
— Какво искаш да кажеш? Че си изгубила чувствителността си ли?
— Да, като късовълново радио по време на буря… трудно ми е да го обясня.
— Ще се оправиш, малката. Раната ще зарасне.
— Нямаме време, Джуни. — Тя го погледна и се опита да не заплаче, ала очите й пареха и в гърдите й се надигаше паника. Чувстваше се като момиченце, което е избягало от дома си и се е изгубило. Единственото й желание бе майка й да дойде и да я вземе.