На запад.
Току-що бяха подминали Сеймурвил, който се намираше на осемдесетина километра западно от Рок Айланд. Едно от онези градчета край магистралата с един-единствен изход, една-две запуснати бензиностанции, мръсен паркинг и няколко акра магазини. За миг й се прииска да обърнат и да се върнат в Сеймурвил, завинаги да останат там и да се престорят, че всичко това изобщо не се е случило. Но също като града, тази мисъл бързо остана назад и сега от двете страни на колата имаше само огромен океан от царевица.
— Малко сме уязвими тук — достатъчно високо каза Шарлот, за да надвика воя на двигателя. — Не смяташ ли, че е по-добре да се отклоним от главния път?
Джуниър я стрелна с поглед.
— Магистрала осемдесет запад ли имаш предвид?
Тя кимна.
Джуниър сви рамене.
— Не знам. В момента всичко това ми прилича на партия покер.
— Какво искаш да кажеш?
— В покера най-важно е лицето. Опитните играчи винаги изучават лицата на другите. Трябва да си сложим маски на истински покерджии.
— Все още не те разбирам, Джуни.
— Ами… когато играеш покер с някого, ти го гледаш в лицето… Дали има добра ръка? Дали не се опитва да изглежда така, все едно няма нищо, докато всъщност държи кент флош? — Той замислено замълча и избърса устата си.
За миг на Шарлот й се стори, че вижда ръцете му да треперят, но може би си въобразяваше.
— В момента ние имаме всички карти — продължи Джуниър. — Имаме теб и монетата. И представляваме опасност за цялата шайка мафиоти, които се опитват да се докопат до Латъмор.
Шарлот се замисли.
— И как ще ги заблудим?
— Като действаме противно на очакванията.
— А?
— Ще останем на главния път… докато ни се открие възможност да се избавим от тая таратайка.
Тя погледна царевичното поле навън.
— Но защо да се избавяме от нея? Откъде могат да знаят с каква кола пътуваме?
— Недей да допускаш тази грешка, Шарлот. Ако не я сменим, непременно ще ни открият.
— Но как?
— Ще намерят начин. Чрез метода на елиминиране. Не знам.
Последва мълчание, по време на което Шарлот мислеше за техните преследвачи.
Отново й хрумна нещо ужасно: ами ако вече ги следяха? Ами ако я използваха, за да ги заведе до вратата на Латъмор? Стомахът й се сви и ръцете й настръхнаха. Тя се обърна и погледна през задния прозорец.
Слънцето все още бе ниско в небето, телефонните стълбове хвърляха дълги сенки по магистралата. В този ранен час нямаше много движение. Шарлот видя топлинните вълни, които се издигаха над Кенуърт на около половин километър зад тях.
— Добре ли си, малката? — попита Джуниър.
— Да, Джуни, просто… трябва да открия къде е Латъмор.
Шарлот отново стисна монетата.
Минаха много минути и километри преди да започне да усеща нещо сред електрическото пращене.
— Идва факс! — съобщи Дигър.
Тъкмо излизаха от Айова Сити и слънцето блестеше в голямото предно стъкло. Беше си съблякъл сакото, ръкавите му бяха навити и от устата му стърчеше цигара. Нямаше търпение да свърши с всичко това.
Лу Сейнт Луис седеше до него с ръце в скута и гледаше право напред. Откакто бяха потеглили от паркинга в Отава, дребният мъж не бе казал повече от една-две думи.
— Чу ли какво казах, Хатън? — извика Дигър към каросерията.
Дебелият детектив седеше на един от куфарите и дъвчеше вафла със сирене. Беше по риза и коремът му изпъваше меката тъкан. Той преглътна хапката си и облиза устни.
— Трябва да е Тони, моят човек в северната част на щата. Сигурно ни праща номера на колата на оня тип.
— Това майтап ли е? — рече Дигър, впечатлен от бързината, с която действаше Дебелия.
Като се държеше за скобите по стените на буса, Рондо отиде при включения в клетъчен телефон факс. От машината излизаше лист хартия.
— Само чакай да видиш сметката ми — измърмори той, докато изтупваше трохите от ризата си.
Дебелия откъсна листа.
— Казва се Патрик. Робърт Джеймс. Викат му „Джуниър“. Има зелен „Джио Метро“. Регистрационен номер HYX 118.