— Браво — тихо отбеляза хиропрактикът.
Дигър стрелна Рондо с поглед.
— По дяволите, как успя толкова бързо?
— Нищо работа — отвърна детективът. — Накарах един мой човек в Чикаго да влезе в къщата на ясновидката, да намери някоя стара телефонна сметка и да вземе името на гаджето й. — Той замълча, извади от джоба си пакетче „Туикс“, разпечата го и лапна половината на една хапка. — Пратих едно момиче в щатската канцелария в Спрингфийлд. Да си завърти задника пред чиновника, да му бутне една стотачка и да попълни формуляр по закона за обществения достъп до информация. След десет минути получила марката и модела.
Дигър поклати глава.
— Невероятно, мамка му.
— Трябват само малко пари и голям опит — каза Дебелия.
— Каква е следващата стъпка?
— Дай ми телефона — рече Рондо и погълна остатъка от „Туикс“.
Дигър му подаде клетъчния телефон.
Детективът набра дълга поредица от цифри.
— Лари, тук е Хатън… имаме марката и модела, регистрационния номер, всичко. — Той прочете информацията, после си погледна часовника. — Не може да са отишли далече… Обзалагам се, че още са в Айова… Дай да пратим по един човек на изходите на Айова Сити, Демойн и Омаха… Точно така, на някоя магистрална бариера или надлез. — Другият очевидно каза нещо и Рондо отвърна: — Не ми пука колко ще струва, Лари… Искам да следят всяка кола, която минава оттам… и да имат радиостанции… става ли? Обади ми се, когато научиш нещо.
Дебелия затвори и разпечата ново пакетче „Туикс“.
Дигър не можеше да престане да клати глава.
Невероятно, мамка му!
От ръба на монетата пращяха и прескачаха усещания.
Шарлот затвори очи и видя светли нишки, ярки огнени петна. Ледената болка отново се върна и запулсира в челото й. В главата й запроблясваха чужди мисли и чувства, усети мирис на борови иглички и изгорели автомобилни газове. Ако трябваше да опише преживяването, щеше да каже, че е като електрически удар…
Тя стисна сребърния долар с изгорените си пръсти и усети нова вълна…
(… движа се, движа се бързо край дърветата по чакъления път извън града, чудя се дали постъпвам правилно…)
… и Шарлот затаи дъх. Чувствата се вливаха в нея и тя разбираше, че това е ключът към местонахождението на Латъмор…
(… нерви, нищо повече, просто нерви, но не мога да позволя момчетата да видят баща си в такова състояние. Постоянно чувам разни неща, изпитвам странни усещания, все едно някой се опитва да влезе в главата ми и после… Чакай малко, чакай малко, ето го бара, рекламата над дебелата дъбова врата, „ПАКАРДС“…
… и отдолу белият пластмасов надпис, гордо съобщаващ: „Най-добрата скара в Скалистите планини!“.)
Шарлот седеше абсолютно неподвижна и не смееше да диша.
Сега бе в главата на Пол Латъмор, виждаше и чуваше света през неговите очи и уши…
… и разбираше, че с него ще се случи нещо важно…
… и че ще се случи в малка кръчма в Скалистите планини, наречена „Пакардс“…
20.
Домашна защита
— Защо спираме тук, татко? — попита от задната седалка малкият Дарил Латъмор, докато баща му спираше пред бар на име „Пакардс“. Дарил никога не беше влизал в кръчма и тайно си мечтаеше да ходи там с възрастните, да пие бира, да пуши цигари и да разказва мръсни вицове. Възрастните можеха да вършат толкова готини неща, например да гледат филми на ужасите, да стоят до късно, да четат книги на Стивън Кинг и да шофират нощем по зловещи планински пътища. Обаче, от друга страна, понякога възрастните имаха тайни от децата и се държаха странно, точно като баща му.
— Няма да се бавя, момчета — отвърна Пол Латъмор и хвърли поглед през рамо.
Дарил зърна нещо в очите му, но не успя да разбере какво е. После забеляза, че ръцете на баща му треперят.
— Но мама каза, че й трябват мляко и яйца — неуверено възрази Дарил. Дълбоко в себе си знаеше какво става.
— Веднага се връщам — рече Пол. — Трябва да се срещна с един човек. Нали ще наглеждаш брат си?
Латъмор слезе от роувъра и затръшна вратата. Звукът накара Дарил да подскочи.
— Татко отиде там! — изписка Тими и посочи тъмните прозорци на бара.
— Спокойно, Тими, той няма да се забави.
Дарил имаше лошо предчувствие за това непланирано спиране по пътя за магазина. Всъщност през последните два дни баща му се държеше особено. Не си спомняше да го е виждал толкова нервен, откакто се включиха в Програмата. Момчето все още не разбираше много. Беше дочуло някои неща, бе получило опростени обяснения от симпатични мъже с пластмасови табелки на реверите, но просто приемаше, че това е строго секретна програма за укриване на много лоши деца от полицията. А сега, след дванадесет безкрайни месеца, започваше да си мисли, че истината най-после ще изплува на повърхността. Може би това щеше да е началото на края. Краят на заточението на Дарил Латъмор.