И сега автобусът заминаваше без нея…
— Хей! — Тя тичаше по асфалта и отчаяно махаше с ръце, докато се давеше в облака от изгорели газове, излизащи от ауспуха на рейса. Той потегли към улицата, но Шарлот бързо скъсяваше разстоянието. Раницата подскачаше и се удряше в хълбока й, по гърба й се стичаха струйки пот.
Автобусът рязко удари спирачки.
Задъхана, Шарлот се втурна към вратата, извади билета от джоба си и го размаха. Вратата се отвори навътре. Шофьорът, слаб чернокож мъж в сива униформа и с дебели очила, не каза нито дума, а с привично движение протегна ръка за билета.
— Благодаря ви, много ви благодаря — едва успя да промълви тя.
Чернокожият взе билета й, нервно кимна и затвори вратата.
Автобусът потегли пак, а Шарлот тръгна по тясната пътека към последното свободно място отзад. Ръката я болеше от стискането на раницата, тъпа болка пробождаше кръста й. Имаше много пътници — фермерски семейства, сезонни работници, моряци в отпуска и местни жители с всевъзможен ръст, форма и цвят. Миришеше на застоял афтършейв и стара тапицерия. Багажът над седалките постоянно скърцаше и се местеше.
Тя се настани на празното място до тоалетната и остави раницата на пода.
Трябваше й известно време да се успокои. Нервите й бяха опънати до крайност, в мозъка й пращеше статично електричество. Само преди час Джуниър я беше оставил на крайпътния комплекс край магистрала 29 и оттам Шарлот бе взела такси до най-близката автогара. Струваше й се преди цяла вечност. Оттогава бе затворила екстрасензорните си пътища и напълно беше изолирала ума си. Сякаш вече не съществуваше. Като животно, попаднало в капан и прегризало крака си, за да избяга. Тя бе прегризала своя в мига, в който остави Джуниър.
Накрая успя да погледна през прозореца.
Ала дори не забеляза, че автобусът пресича междущатската граница и навлиза в Небраска.
— Идват скапаните момчета в синьо — кимна към далечината Дигър Мусолино.
Над асфалтовия път на около километър и половина се вдигаше облак прах, в който проблясваха синьо-червени светлини. Три, може би четири автомобила. Няколко щатски ченгета, линейка, навярно и затворническа кола. Вятърът донасяше вой на сирени.
— Винаги с един ден закъснение и един долар по-малко — кисело прибави той.
Крачеха обратно към буса с енергичната дързост, типична за гангстерите след извършване на престъпление. Хорган и Дебелия току-що бяха измъкнали гаджето на ясновидката от дерето и го влачеха като чувал с тор нагоре по склона, опрели пистолети в гърба му. Местните селяндури сигурно бяха чули стрелбата и бяха повикали полицията, но това нямаше значение. Мафиотите действаха така. Не бързаха, не криеха лицата си, не извръщаха очи — просто си вършеха работата. Свидетелите не ги интересуваха. А и освен това нямаше да се намеси никой фермер, който имаше дори капчица здрав разум.
— Тук е моментът да кажа, че това няма да ви се размине — хрипливо каза набитият мъж. Ризата му бе подгизнала от кръв, къдравата му сива коса лепнеше по лицето му. На пръв поглед нямаше сериозни наранявания, но силно куцаше.
— Ако бях на твое място, щях да си затварям устата — отвърна Дигър. Беше му писнало да се занимава с тоя скапаняк, малкия му шевролет и номерата му с разни плашила.
— Просто се опитвам да завържа разговор — като полагаше всички усилия да не се усмихне, рече Джуниър Патрик.
— После ще имаш достатъчно време да приказваш — обеща му Мусолино.
— Нямам търпение.
Стигнаха до буса, спрял на нивата с работещ двигател и отворена задна врата. Хорган и Рондо блъснаха Джуниър вътре и той се просна на пода.
— Имате много неприятна цицина на главата — тихо каза някой от вътрешността на колата.
Джуниър се завъртя към дребния мъж в евтин костюм.
— Не се безпокойте — прибави хиропрактикът и златният му зъб проблесна в сумрака. — Ще се погрижа да забравите за нея.
31.
Промяната
Шарлот седеше в дъното на огромната метална консервена кутия с всички други сардини, обгърната от остра миризма на тела и изпълнена със смут и угризения, докато магистралата вибрираше под нея и дупките отмерваха времето. Времето по „Грейхаунд“. Онова еднообразно, безцветно, безкрайно време, което тече само в такива автобуси. С увиснали рамене и опряно на тъмния прозорец лице, Шарлот гледаше океана от царевица, без всъщност да вижда нищо.