„Съсредоточи се върху мястото… Гранд Лейк, Колорадо… «Пакардс»…“
Затворила очи, тя галеше ръбовете на сребърния долар и се опитваше да улови образи на трептящия екран в главата си. Пътен знак, характерна особеност, каквото и да е. Край нея профучаваха гигантски гранитни скали — навярно Пол се беше върнал в колата си — и студеният вятър брулеше призрачното й лице. Имаше деца. Две момченца тичаха през гората зад къщата. За миг зърна навес за дърва с купчина цепеници. Слънчевите лъчи се процеждаха през процепите в стените. От кухнята се носеше апетитно ухание, през прозореца се наведе жена, откъм гората се разнесоха гласове.
Нищо, което да й подскаже адреса.
Шарлот въздъхна и за момент прекъсна веригата.
На пода в краката й лежеше мръсната раница на Джуниър. Пистолетът излъчваше топлина като туптящо сърце. С него ставаше нещо странно. Шарлот мразеше оръжията и се ужасяваше от тях. Но това бе различно. Може би защото принадлежеше на Джуниър. Може би защото молекулите на дръжката му бяха попили неговата доброта.
Тя потръпна, извърна очи и отново погледна през прозореца, за да проясни ума си.
За миг зърна отражението си в стъклото. Изглеждаше ужасно, с изпито лице и потънали в черни кръгове очи. Копнееше да си сложи очна линия, малко руж и светло червило. После мислено се изруга, че мисли за такива неща, докато мафиотите навярно обстрелват Джуниър. Какво й ставаше? Шарлот се намръщи на отражението си. Импровизираната й прическа беше истинска катастрофа — не само че ръката й бе треперила, но дупките и неравностите по магистралата също не й бяха помогнали много — и сега тя приличаше на пациент, подложен на химиотерапия. Предишните й буйни къдрици се бяха превърнали в ливада, опоскана от крави. Дълбоко в себе си съзнаваше, че е пожертвала косата си, за да оцелее, и че дори изглежда модерно — навярно имаше малко пънкарски вид, но все пак модерен — ала това не я утешаваше. Чувстваше се като играчка в чужди ръце.
Имаше още нещо, което я разяждаше отвътре като рак, и тя не можеше точно да го определи. Навярно гняв, че е била принудена да се отдели от Джуниър — от мъжа, в когото бе лудо влюбена, от единствения човек на света, на когото безпрекословно вярваше. Имаше голяма вероятност да го заплашва смъртна опасност. А може би това беше ужасът, който се гърчеше в нея и й казваше, че е допуснала непоправима грешка, страхът, който я смазваше.
А може би бе нещо по-дълбоко, по-сложно и заплетено…
— Здрасти!
Гласът почти я накара да подскочи. Тя се обърна към пътеката и видя малко чернокожо момиченце, което стоеше до седалката й.
— Здравей, миличко — каза Шарлот. — Как си?
— Аз съм на седем и половина! — весело отвърна детето. Двете опашчици на главата му бяха завързани със стари сини панделки, от носа му се стичаха сополи. Рокличката му бе дрипава и лекьосана и бедността просто струеше от очите му. Под мишницата си стискаше парцалива кукла.
— Ами че ти си почти голяма — усмихна се Шарлот. — Как се казваш, миличка?
— Шонти Уотърс.
— Много хубаво име, Шонти. Аз съм Шарлот. Как се казва приятелката ти?
Момиченцето замислено погледна куклата.
— Истинското й име е Шанис, обаче брат ми и неговият приятел й викат „Тъпа кучка“.
Шарлот усети странно парене под лъжичката.
— Повече ми харесва Шанис.
Детето мълчаливо сведе очи към пода.
— Ела тук, миличка — рече Шарлот и Шонти пристъпи към нея.
Шарлот извади от джоба на гърдите си тампон марля, останал от последната смяна на превръзката й, и избърса сополите от носа на момиченцето. Ръцете й конвулсивно трепереха. Особено дясната. Опита се да я спре, но не успя.
— Ето, Шонти, така е много по-добре.
Детето кимна и цъкна с език.
После избяга.
Шарлот го проследи с поглед. Повечето от пътниците дремеха. Точно зад шофьора седеше едра чернокожа жена в кафява униформа и когато Шонти се приближи, тя протегна ръка.
— Къде беше? — строго попита негърката, стисна момиченцето за китката и го дръпна на седалката. Шонти замрънка за някаква госпожа отзад и за тоалетната, но майката само я шляпна по дупето. — Няма да изчезваш така, без да ми казваш къде отиваш.
Шарлот се обърна към прозореца.
Автобусът пътуваше по I-80 с над сто километра в час. От двете страни на магистралата се вълнуваше океан от див златник и пшеница. Еднообразието бе почти хипнотизиращо. Безкрайна ограда пазеше посевите, електрическите кабели бавно се поклащаха между стълбовете. Шарлот усещаше, че нещо в нея се променя и че пейзажът навън само ускорява процеса. До щатската граница на Колорадо оставаха около пет часа, до Скалистите планини — още четири.