Тя отново погледна към предната част на автобуса.
Момиченцето лежеше в скута на майка си и си тананикаше. Шарлот се усмихна и си помисли, че ще е чудесно да има дете. В някой друг живот, може би.
В друга вселена.
В частен гараж до писта „В“ на общинското летище в Линкълн, Небраска, ги очакваше друга кола, този път каравана. Бяха я докарали двама от хората на семейство Романи, което управляваше планинските щати. Беше истинска красавица — шевролет G 3500 RV с превъзходен двигател. Вътре имаше всичко: походни легла за шестима, зареден хладилник, печка, съдомиялна машина, микровълнова фурна, компютър, сателитна телевизия, видеокасетофон с цяла библиотека порнокасети и бар с всевъзможен алкохол от „Чивас Регал“ до „Дом Периньон“. И шкафове, пълни с кутии черен хайвер, скъпи италиански деликатеси, дори кутии с любимата марка европейски цигари на Дигър. И всичко това подарък на Големия Джон Фабионе от босовете на фамилия Романи. Това бе и най-добрият начин да се слеят с нормалния поток по междущатската магистрала.
Прехвърлянето стана бързо и експедитивно.
Пристигнаха по магистрала 2 от юг и влязоха в летището без много шум. Насочиха се към редица складове край най-отдалечената писта. Докато заобикаляха, от летището излетя Боинг 727 и шумът им осигури допълнително прикритие.
В гаража ги очакваше едно от момчетата на Романи. Дигър и Рондо бързо поведоха Джуниър. Хиропрактикът безмълвно ги последва. Гангстерът от клана Романи подаде на Дигър ключовете и кимна за сбогом. Мусолино настани другите отзад и седна зад волана.
Миг по-късно запали двигателя и превключи на скорост.
Всичко това отне не повече от пет минути.
32.
Здрач
— Не отиваш на почивка, а?
— Толкова ли е очевидно?
Чернокожата жена посочи раницата в краката на Шарлот.
— Не си се облякла като за почивка и постоянно поглеждаш към това нещо, като че ли всеки момент ще му пораснат крака и ще избяга. Да не споменавам, че откакто седна тук, не си престанала да кършиш ръце и да мислиш за други неща.
Внезапно очите на Шарлот пламнаха. Почувства се така, сякаш гърдите й ще се пръснат.
В здрача навън вече се виждаха предградията на Киърни. Поредната водонапорна кула с нарисувано на стената весело лице, поредният къмпинг, поредното пусто гимназиално игрище. Нощта се спускаше като погребален саван, захлаждаше се, сенките се удължаваха. Чак до хоризонта се простираха промишлени сгради и асфалтови пътища. Сиукските воини, покритите конски фургони и „Пони Експрес“ бяха изчезнали заедно с кринолина. И все пак Шарлот се чувстваше така, сякаш е в машина на времето и задушният въздух и монотонното гърлено бръмчене на автобуса я връщаха в по-примитивна епоха, епоха на свободни небеса, огромни пространства и битки на живот и смърт сред житните ниви. Може би тъкмо затова получаваше тези сигнали от монетата, телеграми от ума на Латъмор, пристъпи на параноични проблясъци. И колкото по̀ на запад отиваше, толкова по-силни ставаха емоциите, толкова повече се опъваха нервите й. Тялото й вибрираше от сдържана енергия, странният рак в нея пареше повече от всякога. Ужасно й се искаше Джуниър да е тук. Имаше нужда от приятел, от помощ, от истинско чудо.
Може би тъкмо затова отиде в предната част на автобуса и седна до майката на момиченцето.
— В беда съм… искам да кажа… направих нещо ужасно.
— Успокой се, мила, всичко е наред.
— Отивам някъде, опитвам се да уредя един въпрос.
— Чудесно.
— Може би дори да спася човешки живот, но всичко е… всичко е пълна каша.
— Звучи сложно.
— Нямаш си и представа.
— Опитай да ми обясниш.
Шарлот мъчително преглътна.
— Няколко души са в смъртна опасност заради мен, даже мъжът, когото обичам, неговият живот също е в опасност заради мен, заради моята… глупост!
— Спокойно, мила — каза негърката. — Едно нещо съм научила през живота си: никой не е толкова глупав, колкото си мисли… нито толкова умен.
Едрата чернокожа жена се закиска и цялото й тяло започна да се тресе. Страхотна гледка. Натъпкана в кафявата си униформа, чиито копчета почти щяха да се скъсат от огромните й гърди, Мейвис Уотърс имаше невероятно майчински вид. Стиснало колана на кобура й, момиченцето спеше сгушено в скута й. Мейвис изглеждаше така, сякаш ако се сблъска с престъпник, ще се колебае дали да го застреля, дали да го напляска по дупето за това, че е бил лошо момче, или просто да му обещае вкусна домашна храна, ако се поправи.