Шарлот погледна бинтованата си ръка. Колко време бе минало, откакто я бе пъхнала в пламъците на бойлера? Малко повече от двадесет и четири часа? Струваха й се години. Пръстите й все още пареха. Тя стисна сребърния долар.
По време на разговора с Мейвис Шарлот галеше монетата и попиваше последната екстрасензорна искрица. Но през последния час сигналите все повече отслабваха. С Латъмор ставаше нещо, усещаше го по вибриращите ръбове на долара. Започваше да изпада в паника. Щом Латъмор се страхуваше и се беше въоръжил до зъби, навярно вече знаеше, че мафиотите са по петите му. Може вече да бе избягал. Може би Шарлот неволно му беше пратила предупреждение. Никога не бе опитвала да излъчва мисли към друг човек. Само приемаше, поглъщаше, душеше като хрътка. Ала имаше вероятност да е пращала емоции към умовете на клиентите си, без да го съзнава.
А може Латъмор просто да беше нервен по природа.
Тя затвори очи.
— Съжалявам… просто… не мога да повярвам, че е истина.
Мейвис сигурно бе усетила болката и объркването й, защото се наведе към нея и я прегърна.
— Просто си поплачи, миличка — тихо каза тя и я притисна към себе си.
И Шарлот се разплака.
Не беше точно вой на оплаквачка, дори не се чу над бръмченето на автобуса. Тя простена и възелът в гърдите й се развърза, раменете й се разлюляха, тялото й се разтърси, сълзите потекоха по лицето й и закапаха по тапицерията на седалката. Усети погледите на неколцина от пътниците в тила си, ала нямаше какво да направи. Трепереше като уплашено врабче. Мейвис я потупваше по гърба и я галеше по раменете и главата.
Монетата се изплъзна от пръстите й, претърколи се по скута й и издрънча на пода. Чернокожата жена инстинктивно се пресегна да я вдигне.
— Всичко е наред, аз ще я взема — каза Шарлот и се наведе.
Двете жени едновременно докоснаха сребърния долар.
От метала прескочи искра.
— Какво стана? — Мейвис рязко се отдръпна, сякаш монетата я беше ухапала. Тя се облегна назад и заразтрива пухкавата си длан, премигна и преглътна.
Сърцето й отново се разтуптя. Лекарят я бе предупредил за сърдечното й заболяване и й беше забранил да яде пай с батати, пържоли и сандвичи с пикантно сирене, но Мейвис предпочиташе да умре млада и с широка усмивка на лице, отколкото да се тревожи за холестерол, удари и инфаркти. Ала в момента, в който докосна монетата, тя усети нещо повече от обикновено прескачане на сърцето. По-скоро приличаше на електрически удар, може би дори на нещо свръхестествено, преминало през ума й за няколко секунди, глас, отекнал в ушите й, сякаш по високоговорител: „Всичко е заради мен!“. И после: „Убит в Гранд Лейк!“. Следваше нещо като „Латъмор и цялото му семейство!“ — и накрая само неразбираеми думи.
— Моля? — Шарлот избърса очи и прибра монетата в джоба на блузата си. Изглеждаше изцедена като пране, минало през центрофуга и простряно да съхне.
— Току-що каза нещо — рече Мейвис.
— Кога?
— Току-що.
Бялата жена смаяно я погледна.
— Не разбирам…
— Чух те — настоя Мейвис. — Нещо за Гранд Лейк. И за някой си Латъмор.
Последва мълчание.
Шарлот просто я гледаше и Мейвис изпита съчувствие към тази нещастна жена. Със зачервените си очи, с късо подстриганата си коса и трепереща брадичка, тя приличаше на изгубено момиченце. Който и да беше този Латъмор, явно от самото му име я побиваха тръпки. Искаше й се да я прегърне, да й каже, че всичко е наред, да я успокои, но измъченото лице на Шарлот показваше, че не може да бъде утешена.
— Нищо не съм казвала — накрая промълви тя.
— Е, сигурно ми се е причуло — сви рамене Мейвис.
— Кълна се, че не съм казвала нищо.
Мейвис кимна.
— Извинявай, миличка, не исках да…
— Трябва да вървя — внезапно я прекъсна Шарлот и вдигна раницата си от пода.
— Сигурна ли си, че си добре?
— Много мило от твоя страна, че поговори с мен — каза Шарлот, изправи се, олюля се и притисна раницата към себе си така, като че ли от нея зависеше животът й. Очите й панически пламтяха. Тя неуверено закрачи по пътеката с малко треперливите движения на човек, чиито мисли са в хаос. На няколко пъти се блъсна в седалките, извини се на хората и се върна на мястото си.