Той натисна с пръст месестата част на бедрото на Джуниър.
— Ооххх… Ооххх! — извика сивокосият и стисна клепачи.
За Лу той бе невероятно красив, като загряваща първа цигулка, от която скоро ще се разлее вълшебна музика. Но в момента той само я настройваше.
Сейнт Луис повдигна пръста си.
— Виждате ли какво искам да кажа? На това място изпитвате много силна болка. — Той се обърна към плота зад себе си, сложи си гумени ръкавици и взе Т-образния си лост — лакирана дървена пръчка с гумен накрайник. Физиотерапевтите използваха този инструмент за раздвижване на напрегнати мускули. — Човек с вашия ръст и на вашата възраст често получава ишиас — спокойно продължи обясненията си Лу. — Среща се при по-възрастни мъже, които си въобразяват, че са първокласни спортисти. Ишиасът се появява тогава, когато бедрените мускули притиснат седалищния нерв. — Хиропрактикът прокара палец по опашната кост на Джуниър. — Точно тук… виждате ли? Усещате ли го?
— Да — промълви сивокосият.
— Ако позволите, един последен въпрос, господине. Бихте ли ни казали къде в Колорадо живее семейство Латъмор?
Джуниър не отговори.
— Оооххх!
Викът се изтръгна от гърдите на Джуниър абсолютно неволно, сякаш централната му нервна система бе пратила сигнал до гласните му струни и той не можеше да направи нищо друго, освен да изпусне въздуха от дробовете си като парен локомотив.
Нещо проникна в ректума му.
Джуниър прехапа езика си, очите му изхвръкнаха от орбитите си, устата му се напълни със солена кръв и той едва потисна желанието си да закрещи. Искаше му се да разкъса цялата кола със зъби. Твърдият гумен предмет навлизаше все по-навътре, тазът му гореше и мозъкът му се пръсваше. Още малко и щеше да изгуби съзнание. Върна се в дните си в католическото училище, когато монахините го заключваха в тъмното мазе и го биеха с гумени маркучи.
— Ще направим малка корекция на сакрума ви — каза отвратителният дребен човек с пръчката. — Ще разбудим този феморален нерв, в който е домът на чистата болка.
— Моля ви… — започна Джуниър.
Пръчката проникна навътре в него.
— Оооххх!
Избухна пожар и той изрева. Пред очите му пламна яркооранжева светлина. Сякаш през кръста го бе прегазил камион, сякаш в таза му експлодираше коктейл Молотов и той закрещя, закрещя на дребния човек да престане, ала пръчката продължаваше да се движи и огънят се разливаше по краката, ръцете, шията и тила му. Джуниър се разплака като дете и се опита да мисли за нещо приятно, за сладка царевица, коледна пуйка, за кучето си Джипси и за пластмасовото си бъги, за щатския панаир в Охайо, ямахата на брат си и парата на наденичките, но нищо не спираше болката.
Пръчката продължаваше да се движи.
Той се опита да мисли за единственото останало нещо, за най-хубавото, за сладкия аромат на Шарлот, за буйната й тъмна коса, за влажния блясък на устните й.
Единствената му надежда за бягство.
34.
Тъпа брадва
Автобусът пресече щатската граница на Колорадо малко след полунощ.
Шарлот седеше отзад, гризеше си ноктите и гледаше през тъмното стъкло към обсидиановочерните прерии навън. Пътуваха по междущатска магистрала 76, пуст четирилентов път, който навлизаше в щата откъм североизточния му ъгъл, минаваше през Стърлинг и Форт Морган и стигаше до Денвър. Тук-там сред голата равнина бяха пръснати скотовъдни ферми и водохранилища. Светеха само далечните рафинерии и радиокули, чиито самотни светлинни мигаха в нощното небе. На западния хоризонт едва се очертаваха силуетите на планините.
През последните два часа спираха на няколко пъти и автобусът се беше изпразнил. Шарлот никога не се бе чувствала толкова самотна. Никога. Постоянно мислеше за Джуниър. Нямаше да си прости, че го е изоставила. Изпитваше нужда да поговори с някого. С когото и да е. Дори с Мейвис и нейното малко момиченце, но двете бяха слезли в Огалала. Шонти тъжно й махна на слизане, а майка й тревожно погледна към Шарлот. Мейвис Уотърс беше усетила нещо от монетата, Шарлот вече не се съмняваше в това. Чернокожата жена навярно притежаваше малко от „дарбата“, без изобщо да подозира, но и малко бе достатъчно. И сега знаеше името на града. Гранд Лейк.
Прониза я остра болка в челото. Вече беше изпила шестнадесет таблетки тиленол, ала главоболието продължаваше да я измъчва. Сякаш постоянно се намираше в състояние на екстрасензорно претоварване, като телевизор между две застъпващи се станции. На екрана в главата й пращяха различни образи и усещания. Планински пътища, потънали в мрак, черни силуети на дървета и прозорци, прозорци, прозорци навсякъде, някои напукани, други замазани с боя, трети със стари, изгнили черчевета.