Защо прозорци?
Тя погледна навън и видя зелена табела, на която пишеше „Стърлинг 48, Форт Морган 113“.
С помощта на картата на Скалистите планини Шарлот бързо пресметна оставащото разстояние. До Естийз Парк имаше още поне три часа и шест до Гранд Лейк. Щеше да пристигне някъде по разсъмване. Възнамеряваше да наеме кола в Естийз, после да заобиколи парка до планинското градче Гранд Лейк. Щеше да попита за семейство „Стафорд“ в „Пакардс“. Всичко изглеждаше толкова просто, чисто и лесно. Ала дълбоко в себе си Шарлот знаеше, че изобщо няма да е така. И тази мисъл караше пулса й да се ускорява и устата й да пресъхва. Имаше нужда от сън, но едва ли щеше да заспи. Във вените й течеше толкова много адреналин, че не можеше да се удържи да не гризе ноктите си.
Тя се наведе и дръпна ципа на сака.
Пистолетът бе увит в салфетките, които беше купила от бензиностанцията в Маратон, Айова. Шарлот го взе и стисна дръжката му…
… по жилите й плъзна електрически ток…
(… пламъци…)
… тя рязко си пое дъх, сякаш в лицето й бяха плиснали студена вода…
(… на двеста метра напред виждам напалмът да всмуква небето в зейналата си паст, самолетите се отдалечават над жълто-зеления хоризонт…)
… образът нахлу в главата й и тя се задъха…
(… по корем в калта, треперя като мокър плъх, по лицето ми се стичат сълзи и сополи, безпомощно гледам адската сцена през оптичния мерник за нощна стрелба, малките огнени кълба, които се търкалят по земята, после разбирам, че са цивилни, че са деца, по дяволите тези кошмарни фойерверки, огнените кълба са горящи южновиетнамски деца, които умират, и трябва да направим нещо, те умират, умират, умират…)
— Аххх! — внезапно ахна Шарлот и изпусна пистолета на пода.
Оръжието глухо издрънча и тя рязко се отпусна назад. Ужасът продължаваше да разцепва черепа й като тъпа брадва. Обливаха я вълни от емоции, чувства, които не би трябвало да изпитва, усещане, че не постъпва правилно, че насилието разкъсва човешката раса.
— Мили боже — промълви Шарлот.
Предпазливо взе пистолета. В дръжката, изглежда, нямаше повече енергия. Като се криеше зад предната облегалка, Шарлот надзърна към шофьора, прегърбен над волана и потънал в хипнотичния транс на магистралата. После отново погледна към оръжието, извади един от пълнителите и провери дали патроните са заредени правилно. Накрая върна ругера в раницата.
Нова мълния разцепи челото й и се спусна към слепоочията й. Беше като някакво ехо, като вик. Може би от Джуниър? Още един спомен от Виетнам, попил в пистолета?
В този момент й хрумна нещо.
Да прати мисли.
Съобщение.
Тя затвори очи и задиша бавно и дълбоко. Вдишване през носа, издишване през устата, вдишване през носа, издишване през устата. Представи си, че слънцето затопля темето й, после лицето, шията и гърдите й. Тялото й се отпускаше. Бе научила този метод преди години, когато започна да търси изчезнали хора, но сега щеше да го използва със съвсем друга цел.
Шарлот никога не се беше опитвала да праща мисли, ала в отчаянието си бе готова да опита всичко. Представи си, че се превръща в нещо ново. Нещо гладко, аеродинамично и всесилно.
Представи си, че се превръща в самонасочваща се ракета.
Въоръжи се с една-единствена мисъл, проста като предчувствие.
Представи си думите.
И ги изстреля на запад.
35.
Кукла на конци
Когато започна, бяха в дневната. Беше вечер и вятърът клатеше електрическите кабели навън. Биеха се, окъпани от силната светлина на лампата. Момчетата се бяха свили до стълбището и ужасено наблюдаваха родителите си. Санди току-що бе ударила шамар на Пол, защото я беше излъгал за контрабандното оръжие, и той й изкрещя:
— Само се опитвам да правя каквото трябва!
И после се започна.
Тя не можеше да повярва на очите си. Съпругът й отметна глава назад, сякаш дърпан от невидими конци.
— Пол? Какво има?
— Не… — Сякаш нещо бе заседнало в гърлото му и го караше да се задъхва. Той вдигна ръце и се опита да хване нещо.