— Нямате ли шофьорска книжка?
— Това е дълга история. Наистина ужасно ми трябва кола. Може да се каже, че е въпрос на живот и смърт. Ще ви платя колкото поискате.
Той остави лампата.
— Съжалявам, миличка, но не давам тази кола под наем. Нито я продавам.
Щеше да й откаже. Трябваше бързо да направи нещо. Шарлот извади портфейла на Джуниър от раницата, отброи две петдесетачки и пет двадесетачки — почти всичките й пари — и му ги подаде. После извади кредитната карта на Джуниър. Ръцете й се разтрепериха толкова силно, че я изпусна на земята.
Старецът продължаваше да я гледа равнодушно.
— Не мога да ти взема парите, миличка.
Тя вдигна картата.
— Моля ви, вземете кредитната карта в залог. Само за един ден. Обещавам ви, че утре ще върна колата. Моля ви. Умолявам ви.
Старецът сви устни.
— Тая кредитна карта може да е също толкова негодна, колкото моята лампа.
— Погледнете датата, обадете се в банката, ако искате.
— Добре де, добре, не казвам, че не ви вярвам. — Той дълго гледа парите и кредитната карта. После се обърна към форда. Очевидно обмисляше.
Стомахът на Шарлот се сви.
„… моля те, моля те, моля те…“
Старецът въздъхна и кимна към колата.
— Спирачките малко лепнат и трябва да напълните резервоара.
37.
Телефонни разговори
— Мама му стара! — Дигър Мусолино отскочи и размаха ръце, за да запази равновесие, след като колата леко се наклони на завоя.
Скапанякът на масата за масаж току-що се беше издрайфал. Той скимтеше като сгазено куче, гърчеше се от болка и съдържанието на стомаха му се разливаше по килима, италианските обувки на Дигър и дори по крачола му — и само защото копелето упорито продължаваше да се прави на герой. Предната вечер го бяха оставили на мира за няколко часа, за да си поеме дъх, и сутринта му бяха дали препечена филийка и няколко глътки уиски, обаче тоя тип пак отговаряше на въпросите им с шеги и крещеше името, чина и серийния си номер. Хиропрактикът бе използвал всичките си инструменти и Джуниър Патрик приличаше на катастрофирал автомобил. Но отказваше да им съобщи името на града, в който живееше Латъмор. Към девет сутринта, когато наближаваха предградията на Денвър, Дигър толкова се вбеси, че каза на хиропрактика да го убие, да го убие бавно, да го убие като гадно насекомо.
Но когато Сейнт Луис започна да извива шията на Патрик назад като жилава пуешка кълка, скапанякът одрайфа всичко наоколо.
Дигър мразеше дрехите му да са мръсни. Това само му напомняше, че все още е обикновен войник, човек от средните етажи на западаща фамилия. Сега гледаше полусмлените парченца хляб по скъпите си раирани панталони и гневът го изпълваше като черна вълна. Той разтвори сакото си и извади един от полуавтоматичните пистолети от колана си. После го зареди и се приближи до копелето на масата.
— Отдръпни се, докторе.
— Мисля, че още малко и ще пропее — възрази дребният хиропрактик, като избърса ръце в хавлиена кърпа и загрижено сбърчи вежди при вида на оръжието. — Ако ми дадете още мъничко…
— Дръпни се! — Дигър насочи пистолета към главата на Джуниър.
— Сигурен съм, че…
— Разкарай се, мамицата ти! — изрева Мусолино.
Докторът се подчини.
— Писна ми да се ебаваш с нас — каза Дигър и притисна дулото към черепа на Джуниър. — Погледни ме, скапан идиот… Погледни ме!
Джуниър измърмори нещо.
— Какво? — Дигър вдигна ударника и се приготви да натисне спусъка. — Какво каза, педал мръсен?
— Давай — с подути устни промълви Джуниър.
— Майната ти!
— Давай.
— Погледни ме, копеле! — Мусолино го хвана за косата и дръпна лицето му нагоре, опъна разкъсаните му сухожилия и изместени гръбначни прешлени и погледите им се срещнаха.
В очите на Джуниър нямаше страх. Абсолютно никакъв страх. Само спокойно разбиране, което Дигър незабавно позна. В дългата си кариера на палач на семейство Фабионе няколко пъти беше виждал такова изражение. Срещаше се при два вида хора — пълни социопати и набожни свещеници. Те не се бояха от смъртта. Дигър се усмихна и каза:
— Знаеш ли, да си издръжлив не е чак толкова лошо…
Клетъчният телефон иззвъня.
Мусолино се поколеба.
После свали ударника с палец и прибра пистолета.
— Телефонът те спаси, а, Патрик? — все още треперейки от гняв, сухо рече той и се отдалечи. Мобифонът лежеше на масата до печката сред празни бутилки, опаковки от закуски, преливащи табли и мръсни картонени чинии. Дигър усети странно бодване под лъжичката. Можеше да се обажда или някой от семейство Романи с полезна информация, или самата царица Кучка от Денвър.