Той вдигна телефона и натисна бутона.
— Да.
Писклив глас разцепи пращенето.
— Къде сте, по дяволите?
— Госпожице Фортунато?
— Не, майка Тереза. Къде си, по дяволите?
Дигър погледна предната стена. През малкото прозорче се виждаше кабината — месестото рамо на Рондо Хатън, тлъстият му тил и наведеното му над волана шишкаво тяло. Детективът загребваше с шепа от пакета карамелизирани пуканки в скута си и мляскаше като маймуна. Пътуваха на запад по магистрала 76. Намираха се на петнадесетина километра от Денвър и Мусолино виждаше промишлените паркове наоколо и кафявите хълмове, които се простираха до далечните скали. Мразеше този район. Прекалено много природа.
— Почти сме в Денвър — отвърна той. — От Чикаго ли се обаждате?
— Не, не се обаждам от Чикаго — едновременно презрително и възбудено каза Натали Фортунато. — В Денвър съм. Не можех да стоя и да ви чакам със скръстени ръце.
— Вие сте в Денвър! — Стомахът му се сви.
— Открихме я, Дигър. Но не благодарение на теб и твоя гениален доктор.
— Открили сте я? — Мусолино запремигва и пъхна пръст под яката си. Не можеше да повярва.
— Точно това казах, Дигър — извади си памука от ушите, за бога!
Дигър онемя. Внезапно ризата на Версаче му стана тясна и сърцето му силно се разтуптя. След цялото търсене на ясновидката и гаджето й, след като се наложи да гледа как Лу Сейнт Луис кълца копелето на кайма, след като оня одрайфа обувките му… трябваше да чуе това от Натали Фортунато. Не можеше да се случи нещо по-гадно. Сега как щеше да впечатли шефа си? Как щеше да се почувства Големия Джон Фабионе, когато научеше, че най-добрите му хора не са успели да открият някаква си нещастна ясновидка?
Как го беше направила тая Фортунато, по дяволите?
Стана толкова лесно…
След всички разговори с кретените по магистралата и Джон Фабионе в Мариън (откъдето старецът следеше преследването като забождаше цветни знаменца на карта), всички срещи с представители на осемте западни фамилии, всички таблетки валиум и чаши водка „Абсолют“ в стаята й в денвърския хотел „Фор Сизънс“, след всичко това, само с няколко обикновени телефонни обаждания успя да открие ясновидката.
— Дигър? — Натали притискаше клетъчния телефон между рамото и ухото си, докато ровеше в чантата си за цигари. Беше на задната седалка в седан девил, облечена в лилав копринен костюм с панталон, и пътуваше на запад по магистрала 70. Шофьорът бе от групата на Чикионе във Феникс, мъж с каменно лице, изрусена коса и изкуствен загар. Караше като добре смазан ням робот, което й доставяше огромно удоволствие. — Чу ли какво казах? — излая в телефона тя. — Дигър?
След кратко мълчание се разнесе напрегнат глас:
— Да, госпожо.
Натали сви устни. С такива хора, нищо чудно, че баща й беше в затвора. Но тя щеше да се справи с този малък проблем. Натали Фортунато щеше да изсипе огън и жупел върху главите на скапаняците, които бяха прецакали баща й. Щеше да възстанови деликатното равновесие.
— Искам да ни чакаш в град на име Гранд Лейк — каза тя, като извади цигара от сребърната си табакера и я запали. — Разбра ли?
— Гранд Лейк, да, ясно.
— Намира се на сто и петдесетина километра от Денвър. Би трябвало да стигнеш дотам за три часа.
— Ясно.
— Ще се срещнем в един малък бар, наречен „Пакардс“.
— Може ли да ви задам един въпрос?
— Давай, но бързо, Дигър.
— Ако смея да попитам, как успяхте да я откриете?
Замислена за онези телефонни разговори, Натали с наслада дръпна от цигарата и издиша дима.
Всъщност първото чудо направи нейната секретарка Джуди Дандридж.
Рано сутринта Натали чу приглушените стъпки на Джуди в съседния апартамент. Разговаряше с някого по телефона. Няколко минути по-късно тя се втурна в стаята й и вдигна щорите, като дрънкаше нещо за игла в копа сено. Джуди се свързала с няколко фирми за автомобили под наем в различни туристически градове — Аспън, Телюрид, Дъранго, Крестид Бът, Уинтър Парк — като се представяла за секретарка на частен детектив. В Естийз Парк улучила десетката. Служителят й съобщил, че сутринта някаква жена искала да наеме кола без необходимия документ за самоличност и му вдигнала скандал, защото трябвало да отиде в Гранд Лейк.