Щом чу това, Натали скочи от леглото, облече си халат и целуна Джуди по устните. А след като си поръча кафе от румсървис, реши да се обади на няколко места, преди да се свърже с Дигър и компания. Щом ясновидката се бе опитала да наеме кола в Естийз Парк, за да стигне до Гранд Лейк, и други местни трябваше да са я видели. Натали отново позвъни във фирмата за автомобили под наем и попита коя е най-близката бензиностанция. Получи два адреса: „Кларкс Коноко“ на магистрала 34 и „Шеврън“ на Макгрегър авеню. Телефонира им и някакво хлапе й каза, че току-що упътило жена с форд ескорт до „Пакардс“ в Гранд Лейк.
— Искаш да знаеш как съм я открила, така ли? — накрая рече Натали, загледана през тъмния прозорец на седана.
— Да, госпожо, любопитен съм.
Тя се усмихна.
— Просто и аз съм ясновидка. А сега си размърдай задника!
И затвори.
38.
Зелената катедрала
На Шарлот й трябваха петнадесетина минути, за да прекоси Естийз Парк.
Скрит в сива утринна мъгла, градът все още не се беше събудил. Магазинчетата и тротоарите бяха тихи като музеи. Всичко изглеждаше като сън, призрачна градска диорама, очакваща да се отворят вратите. Но когато Шарлот стигна до покрайнините, евтините туристически атракции се замениха с огромните зелени вълни на пустошта.
Тя вече бе свикнала с форда. Тапицерията беше пропита с миризмите на стареца, смесица от „Олд Спайс“, кафе, тютюн и освежители. Вентилаторът свистеше като чайник, който все не може да закипи. Под седалките подрънкваха изпуснати монети. Но двигателят работеше гладко и тихо. От кола, изминала двеста и петдесетина хиляди километра, не можеше да се иска повече.
Докато стискаше волана, Шарлот видя неканени образи от живота на стареца — върволица от жалки хотелски стаи, пенсиониран продавач, самотен вдовец, опитващ се да се пребори с алкохолизма. Усети, че я облива вълна от скръб. Тя прекъсна веригата. Трябваше да мисли за Пол. Трябваше да се съсредоточи.
Ненадейно в края на гората се появи тъмен силует.
Парковият участък „Фол Ривър“ — малко бунгало с няколко помещения — се намираше на най-северния вход на националния парк „Скалисти планини“. Когато Шарлот спря пред портала, щорите на прозорците бяха спуснати.
Тя свали прозореца.
— Хей, има ли някой?
Не получи отговор. Погледна си часовника и видя, че е девет без две минути. На вратата на участъка пишеше „Работно време — 08:00-18:00 ч.“, но като че ли вътре нямаше жива душа.
Тя натисна клаксона и нервно прехапа долната си устна. Пръстите под бинта пареха. По предното стъкло се стичаха дъждовни капки. Шарлот вдигна ципа на якето си и включи вентилатора. През последните няколко часа дъждът се бе усилил и духаше леден вятър.
В по-високите части на планината може би валеше сняг.
Нещо в бунгалото се раздвижи и на прозореца се появи тъмна фигура. Щорите се вдигнаха и Шарлот видя млада снажна жена със сламеноруса коса, завързана на опашка.
Шарлот нервно се усмихна.
— Добро утро.
— Добро утро — поздрави я момичето, след като отвори прозореца. Дори в зелената си униформа не изглеждаше на повече от двадесет години. Нямаше грим. Държеше чаша кафе с емблемата на националния парк. — Какво обичате, госпожо?
— Трябва колкото може по-бързо да стигна в Гранд Лейк.
Момичето кимна.
— Ясно. Трябва да обърнете и да продължите по магистрала седем до Реймънд, после по шосе седемдесет и две покрай Сентръл Сити и накрая по четирийсета до Гранд Лейк. Ще ви отнеме пет-шест часа.
Стомахът на Шарлот се сви.
— Момчето в бензиностанцията на „Шеврън“ ми каза, че можело да се мине през парка. По Трейл Роуд, нещо такова.
— Трейл Ридж Роуд — поправи я момичето и отпи от кафето си. — Минава по водораздела, прекрасна гледка. По него до Гранд Лейк е по-малко от два часа.
— Тъкмо това ми трябва.
Служителката тъжно поклати глава.
— Не, госпожо, не и днес. Повярвайте ми.
— Но момчето каза…
— Момчето щеше да е абсолютно право, ако пътят беше отворен. Днес обаче Трейл Ридж Роуд е затворен. Много съжалявам, госпожо.
Шарлот продължи да хапе устната си, загледана към дървения портал пред нея. В средата имаше малък метален знак „Стоп“. Полазиха я тръпки. Лесно можеше да настъпи педала и да разбие дървената врата, но после? Щяха да я хванат още преди да е стигнала до средата на пътя. А и така щеше да привлече вниманието към себе си.