После спря на калната пресечка.
Облиза напуканите си устни и с разтуптяно сърце впери очи на запад. На около половин километър надолу се виждаше туристическо градче, сгушено сред дърветата до езеро с форма на полумесец. И още преди да си поеме дъх, Шарлот усети пронизваща болка в челото…
(… отекна силен пистолетен изстрел, по снега плисна тъмна струя кръв…)
… и стисна очи, за да прогони неканените усещания.
Превключи на скорост и потегли към градчето, известно като Гранд Лейк.
42.
Виетнамската светлина
Джуниър Патрик беше обгърнат в мъгла от болка, яркожълти пламъци забулваха очите му. Долните му крайници бяха парализирани, по гръбнака му сякаш течеше електрически ток. Караваната бе като кораб в бурно море, двигателят й виеше по тесните планински пътища, клатенето заплашваше да преобърне масата за масаж. Ала Джуниър се бореше с копнежа да се предаде, да угасне като пламъче на свещ. Имаше две възможности: да умре или да изпълни най-големия фокус с изчезване след Худини.
Усещаше зад себе си Лошия човек с Пръчката… но някак далечно, защото си спомняше нещо отпреди много години.
… в долината зад Хълм 56, гористо възвишение край безименен приток на река Меконг. Здрачава се. Светлината е различна от всяко друго кътче на света, това е виетнамската светлина, онова зеленикавожълто сияние, и ти отново си залегнал. Този път си сам. Само ти, бурените и стоножките. И твоят „Уинчестър“, модел 70. И болката. Не забравяй болката. Болката живее в ставите и гърдите ти…
… и в този момент караваната се раздруса в поредица от дупки, и Джуниър потръпна, опита се да не вдига клепачи, да остави спомените от армията пак да го отнесат…
… и ти не обръщаш внимание на болката, просто не й обръщаш внимание. Всъщност дори не я усещаш, защото си снайперист, а снайперистът е майстор на абстрахирането. От страх, емоции, болка. Контролираш жизнените си функции. Забавяш дишането, пулса, метаболизма си. Сливаш се с пейзажа. Докато накрая оставаш само ти и…
… Лошият човек с Пръчката говореше нещо с тихия си глас.
Джуниър бавно се унасяше. Джуниър потъваше в огромния зелен мрак на спомените си. Всичко останало бе плод на въображението му.
Спомен от нещо, което не се е случило.
Малка поправка на историята…
… на онова място, в онази абсолютна неподвижност, в която откриваш опиумното съвършенство на действията си. Тялото ти е замръзнало, по челото ти пълзи голям блатен бръмбар и ти дори няма нужда да го махаш оттам. Просто съзнаваш присъствието му и не му обръщаш внимание, както не обръщаш внимание на нищо друго наоколо…
… освен на едно…
… единствено последно чувство преди нощта завинаги да те погълне…
… успяваш да бръкнеш в джоба на камуфлажната си куртка и да извадиш малък предмет. Колкото пощенска марка. Оръфан и влажен от безкрайното стискане в ръката ти. Малка снимка от анонимен колежански годишник. Момиче с ангелско лице, обрамчено в буйни гарвановочерни къдрици. Поразително сини очи. Любимата ти. Единствената причина да се върнеш в Света.
Шарлот.
Тя ти се усмихва. Присъствието й се влива в теб. Дава ти надежда. За последен път поглеждаш снимката, после я стискаш в юмрук. Това е единственото, което те свързва с бъдещето ти.
Стискаш я силно.
Никога не я забравяй.
Дългата, тъмна нощ те обгръща.
Шарлот внезапно потръпна и се облегна на ръба на бара. В главата й отново запращяха сигнали, шум, безформени чувства. Сякаш беше котка и всеки момент щеше да извие гръб.
— Добре ли сте, госпожо? — попита я мъжът, слязъл от реклама на „Марлборо“, и протегна ръка, за да я задържи.
— Нищо ми няма, добре съм — добре съм — задъхано отвърна Шарлот.
Стоеше в сумрачния „Пакардс Бар“. Миришеше на цигарен дим, бира, прегоряла мазнина и почистващи препарати. Проливният дъжд барабанеше по покрива и почти заглушаваше металическия звук на кънтри музиката от джубокса. Беше сравнително пусто за обедно време през уикенд, навярно заради времето. Вляво от нея на бара се наливаха с бира двама фермери, в сепаретата край тъмния прозорец седяха неколцина летовници и местни. През последните пет минути Шарлот се опитваше да убеди мъжа от рекламата на „Марлборо“, че не е луда, че има основателна причина да търси семейство Стафорд. Ала чувствата й постепенно започваха да се проявяват на повърхността като онези пращящи гласове в главата й. Нервните й тикове още повече усилваха подозренията на господин Марлборо.