— Вижте, госпожице…
— Смит — напрегнато каза тя и се опита да се усмихне.
— Да, госпожице Смит… въпросът е, че нямам навика да обяснявам на непознати къде живеят клиентите ми. — Той извади от джоба на елека си смачкан пакет „Лъки“. — Знаете как е.
Шарлот дълбоко си пое дъх.
— Разбирам ви, напълно ви разбирам, и смятам, че постъпвате абсолютно правилно, но ситуацията е… извънредна.
Господин Марлборо запали последната си цигара, силно дръпна и се озърна. Загорялото му лице се набръчка в усмивка. Липсваше му единият горен кучешки зъб.
— Какво значи „извънредна“?
— Много е важно.
— Колко?
— Това е семеен въпрос — след като помисли малко, отвърна Шарлот. Бе готова да го излъже, само да получи информация от този отвратителен грубиян. — Много е лично — прибави тя.
Той пак се усмихна.
— Колко лично?
В гърдите й се надигна гняв, пращенето в главата й се усили. За бога, какво ставаше тук? Нима този селянин я сваляше? Кънтри музиката дуднеше някъде надалеч. Лий Гринуд пееше нещо, което едва се чуваше в дъжда и гръмотевиците навън. Шарлот си погледна часовника: 12:30 ч. Вече. Времето й се изплъзваше, тя усещаше надвисналата катастрофа също толкова ясно, колкото биенето на сърцето си.
Тя погледна мъжа и най-после осъзна каква е целта му.
— Нямам пари — внезапно каза Шарлот.
— Моля?
— Имам само кредитна карта.
— Моите поздравления.
— С удоволствие ще ви я дам, можете да се обадите в банката и…
— Не ви искам парите — прекъсна я той и изтръска цигарата си на пода.
Шарлот впи поглед в него.
— Ще ми кажете ли къде живее семейство Стафорд?
— Нещо не ми допада отношението ви.
— Нима? — Тя започна да свива и отпуска изгорените си пръсти.
— Да… всъщност, струва ми се, че е най-добре да си завъртите това ваше сладко дупе и да се разкарате оттук — без да престава да се хили, каза мъжът.
Шарлот продължи да го гледа втренчено, после се обърна и излезе.
Плисъкът на дъжда и леденият вятър сякаш я зашлевиха през лицето. Очертаваше се да завали сняг. Всичко наоколо изглеждаше сиво и грозно.
Тя изтича до форда, влезе вътре и затръшна вратата. Избърса мокрото си лице и погледна бинтованата си ръка. Цялата трепереше. Сви юмруци и дълбоко задиша, но не успя да се успокои. Страхът и гневът се бяха слели в адреналинов коктейл. В устата й горчеше.
Вниманието й привлече нещо в отсрещния край на паркинга.
Нечие лице, долепено до прозорчето на вратата на „Пакардс“. Малко по-възрастна от нея жена, увита с шал и захапала цигара. Навярно местна, една от онези, които бяха седели в сепаретата. Отначало на Шарлот й се стори, че непознатата просто зяпа дъжда, но колкото повече я наблюдаваше, толкова по-очевидно ставаше, че гледа нея.
Внезапно вратата се отвори и жената тичешком се насочи към форда.
Шарлот се пресегна и отвори предната дясна врата.
Непознатата се качи в колата.
— Търсиш Стафордови, нали? — без да извади цигарата от устата си, попита тя. Носеше сива домашна рокля и ако се съдеше по бръчките на лицето й, животът й не бе лек.
— Да — с разтуптяно сърце потвърди Шарлот.
— Трябваше да ти го кажа още вътре. — Тя протегна изкривената си от артрит ръка. — Казвам се Лорен Ериксън.
— Шарлот… Смит. — Шарлот стисна дланта й.
— Внукът ми играе бейзбол с момчето на Стафордови.
— Наистина ли?
— Да. Симпатично хлапе. Видях го само преди два дни. На училищната площадка. Играеше бейзбол с другите деца. Казва се Дарил.
— Дарил. Чудесно. — Шарлот нервно търкаше бинтованата си ръка. — Можете ли да ми кажете къде живее?
— Предполагам. С внука ми Рони са първи приятели. Само че…
— Да? — Шарлот мъчително преглътна. — Някакъв проблем ли има?
— Ами, виж, въпросът е, че не исках да казвам нищо пред Харли. — Жената посочи с палец към кръчмата. Навярно имаше предвид мъжа от рекламата на „Марлборо“. — Просто бащата на Дарил — не си спомням името му — изглежда нещо притеснен. И си мислех, че си социална работничка или нещо подобно. Нали разбираш. Че проверяваш дали не тормози децата. Нещо такова, нали?
Шарлот я погледна и кимна.
— Нещо такова, да.
Лорен Ериксън въздъхна.
— Точно от това се боях.